Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 212

— Можеш и без тях — обади се Уейн обнадеждено.

Тя се замисли за момент, после сви рамене и понечи да вдигне ризата си.

— Ще ти купя нови дрехи, МеЛаан — спря я Уакс. — Не искаме да докараме на горкия Алик удар.

— Всъщност не смятам, че ще ми пречи — възрази Алик.

— Свестен момък — одобри Уейн. — Знаех си, че ще си допаднем.

— Не им обръщай внимание — каза Уакс. — Уейн, остани и ти да пазиш вратата. Алик, трябваш ми, за да ми превеждаш, ако има нещо, написано на твоя език.

Мъжът кимна и си сложи пак маската. Уейн вече разбираше защо я носи. Той също не можеше да си пусне хубава брада — но поне имаше благоразумието да се бръсне.

МеЛаан пое с лека стъпка по коридора.

— Телсин, стой зад мен — заръча Уакс, — и стъпвай точно там, където аз съм стъпил. Същото важи и за теб, Алик.

Оставиха Уейн и двете дами и се запътиха напред. От една скрита ниша се люшна обсипана с шипове греда и смачка МеЛаан в стената. Тя го понесе мъжки и продължи нататък по коридора, докато кракът ѝ се възстановяваше.

— Знаете ли — обърна се Уейн към Стерис и Мараси, — тя май ще се окаже още по-добра в Черночасовия Двойностъп от мен.

24.

Седнала между Уейн и Стерис, Мараси наблюдаваше групата, която се придвижваше към храма. Далечните светлинки на фенерите разкриваха къде се намират Костюма и хората му. Вече наближаваха.

Какво щяха да правят, ако стигнеха дотук? Да се сражават с тях? Колко дълго? Рано или късно топлината в медальоните им щеше да свърши, а и нямаха почти никакви провизии.

Не им оставаше друго, освен да разчитат, че Уаксилий ще открие Оковите бързо; така щяха да могат да избягат на корабчето, преди Костюма да успее да направи каквото и да било. Мисълта за този вбесяващ човек, заседнал сред тукашните снегове, след като беше пропътувал толкова километри, за да завари празен храм, ѝ се струваше особено привлекателна.

Докато си представяше как би реагирал, поне разсейваше раздразнението си.

„Стой тук, Мараси. Не се забърквай в неприятности. И дундуркай Уейн.“ Знаеше, че не това беше имал предвид, но все пак беше дразнещо.

Вместо да си стои и да остави недоволството да я погълне, обаче, Мараси се разрови из чантата си и извади малкия клин, принадлежал на РеЛуур. Толкова дребен предмет и толкова чист — лъскаво парченце… калай, нали така? Взряна в него на светлината на фенера на Стерис, на нея ѝ се прищя да не знаеше нищо за историята му. Бяха убили човек, за да го създадат — бяха разкъсали душата му и бяха използвали една от частите, за да създадат кандра.

Макар че се беше случило отдавна, с човек, който така или иначе вече щеше да е мъртъв от векове, тя се чувстваше така, сякаш трябваше да усеща хлъзгавата кръв по клина под пръстите си. Някак си не беше редно да е така чист.

„И все пак“, каза си, „къде щеше да е човечеството сега, ако не бяха кандра да изпълняват ролята на наместници на Хармония — да ни насочват и защитават? Нещо така хубаво е произлязло от нещо така ужасно.“ И наистина, ако се съдеше по Хисторика, без делото на кандра, които бяха събирали атиум в продължение на векове, човечеството вероятно щеше вече да е измряло.