Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 210

— Телата не са били тук първоначално — отбеляза Уакс сухо. — Трябва да са… Уейн, какво е това, Покварата да го вземе?

— Само си падна — заяви Уейн, стиснал острието на копието, осезаемо студено дори през кърпичката, в която го беше увил. Върхът му стърчеше от едната страна. — Дори не го погледнах, Уакс. Вятърът трябва да го беше разклатил. В единия край имаше дупка, за да се завинтва, нали разбираш, и…

— Не пипай нищо — прекъсна го Уакс, като го посочи с показалец. — Друго.

МеЛаан го изгледа.

— Ти мълчи — каза ѝ Уейн.

— Думичка не съм казала.

— Ама я намекна. Така е даже по-зле.

Уакс въздъхна и погледна към пилота, който разглеждаше някакви фигури, изваяни по стената.

— Алик? — повика го Уакс и потупа медальона, завързан за китката му.

Мъжът с маската въздъхна, но смени единия си медальон с другия. Веднага се разтрепери и каза:

— Вече мога да кажа, че съм бил в ада. Тези планини със сигурност се издигат чак дотам.

— Смяташ, че адът е на небето? — попита Стерис, застанала толкова близо до Уакс, че на практика се беше притиснала към него.

— Разбира се — отговори Алик. — Ако копаеш достатъчно надълбоко, постепенно започваш да усещаш топлина. Значи адът е в противоположната посока. Какво искаше да ми кажеш, Велики метални унищожителю?

Уакс въздъхна.

— Телата — каза, като кимна към дъното на коридора. — Някакви капани ли има?

— Да — отвърна Алик. — Онези, които построили това място, били натоварени със задачата да опазят оръжието на Суверена. Знаели, че рано или късно ще бъде открито, затова трябвало да направят така, че да не може да се стигне до него лесно — нали не можели да останат, за да го охраняват лично. Не и в тази земя на леда и смъртта. Но…

— Какво? — подкани го Уакс.

— Онези маски — каза Алик.

— Маските на Ловците ли?

Алик го погледна изумено.

— Как ги позна?

— Не съм — отвърна Уакс и закрачи внимателно напред.

Уейн и МеЛаан го последваха. Уакс махна на Мараси, Стерис и Телсин да останат по местата си, но направи на Алик жест да го последва.

Четиримата се приближиха към първата групичка трупове. Уакс коленичи до локвата замръзнала кръв. Най-близкият до тях мъж явно беше загинал мъчително, с гърди, прободени от едър клин. Уейн забеляза капана — върхът му още стърчеше от стената. Другарите на горкия човечец явно се бяха опитали да го освободят от дългия клин, но самите те бяха станали жертва на други капани.

Маските не бяха като тази на Алик, това беше явно. Бяха направени от дърво, с парченца стъкло, залепени отгоре им — всяка беше украсена с различни, необичайни шарки. А и тези разкриваха устата — покриваха горната половина на лицето и от двете страни до брадичката. Кожата покрай маската сякаш се беше сляла с очертанията на дървото — макар че това може и да се дължеше на факта, че тук беше по-мразовито от спалнята на някоя стара мома.

Уакс побутна маската.

— Каза, че Ловците са дошли тук, за да унищожат крепостта.

— Да — потвърди Алик.

— Е, според мен или са ви излъгали, или са променили решението си — каза Уакс и кимна към разрушените врати, а после — към труповете по пода. — Оковите са се оказали прекалено съблазнителни за тези тук. Предполагам, че онези, които открихме около кораба, са били онези, които все пак са били решени да взривят мястото. Предали са ги, но предателите са попаднали в тези капани. А онези, които са се върнали у дома — какво се е случило с тях? Изчезнали ли са?