Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 213

„С Лорд-Владетеля е същото“, помисли си тя. „Бил е чудовище. Създал е този клин, като е убил някого. Но някак си е успял и да достигне народа на Алик и да спаси цялата им цивилизация.“

Уаксилий търсеше справедливост. Сърцето му беше отворено към хората — беше пощадил живота на Уейн преди всички онези години, все пак, — но в крайна сметка целеше да се спазва буквата на закона. Това беше недалновидно. Мараси искаше да създаде свят, където блюстителите на закона нямаше изобщо да бъдат необходими. Затова ли се улавяше, че той я дразни толкова често напоследък?

— Внимаваш ли с онова? — попита Уейн, като кимна към клина. — Да не вземеш да се убодеш и да се превърнеш в кандра.

— Струва ми се, че нещата не работят на такъв принцип — отвърна Мараси, но го прибра обратно в чантата си.

— Човек никога не знае — каза Уейн. — Мисля, че трябва да го взема аз. Само за всеки случай.

— Ще го размениш за първата дрънкулка, която зърнеш, Уейн.

— Напротив, няма — отвърна той, направи кратка пауза и попита: — Защо? Да не си забелязала нещо интересно вътре?

Мараси се изправи и се приближи към Стерис, която се беше настанила прилежно на каменната издатина, която опасваше стената на вестибюла на храма. Беше заела поза, подобаваща на изискана дама — събрани колене, насочени напред, изправен гръб, — и си записваше нещо внимателно в тефтера под светлината на фенера.

— Стерис? — повика я Мараси.

Тя вдигна очи и примигна.

— А. Мараси. Може би ще успееш да ми помогнеш с отговора на този въпрос. Колко точно безполезна съм?

— Моля?

— Безполезна — повтори Стерис, хванала тефтера в ръце.

Не беше джобното ѝ тефтерче, а другият, големият — онзи, който беше донесла в голямата си чанта. Използваше го, за да прави по-дълги списъци с варианти на действие.

Днес пишеше на последните му страници.

— Опитвам се да определя отговора за по-нататъшна справка — обясни тя. — Не храня никакви илюзии относно ролята си в нашата група. Аз съм грешка; част от багажа. Човекът, когото трябва да оставят при конете или да пратят да чака някъде далеч от капаните. Ако лорд Уаксилий беше успял да ми намери някое безопасно местенце по пътя насам, със сигурност щеше да ме остави там.

Мараси въздъхна и се отпусна на каменния бордюр до сестра си. Нима наистина имаха общ проблем, който да може да ги сближи?

— Зная как се чувстваш. През цялата ми първа година около него се чувствах като неканен гостенин — Уаксилий явно ме смяташе за някакво пале, което само му се пречка. А сега, когато най-после сякаш ме е приел, се отнася към мен просто като с инструмент, който може да използва, а после отново да прибере в шкафа — както прецени.

Стерис наклони глава, загледана в нея.

— Мисля, че не си ме разбрала правилно.

„Естествено, че не съм“, каза си Мараси примирено.

— В какъв смисъл?

— Нямах предвид, че имам нещо против да се отнасят към мен така — поясни Стерис. — Просто изтъквах фактите. Аз действително съм доста безполезен член на групата за тази мисия и смятам, че това е напълно нормално, като се има предвид досегашният ми жизнен опит. Ако искам да подобря уменията си, обаче, трябва да зная колко дълъг път ми предстои да измина. Ето.