Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 214

Тя обърна тефтера, за да покаже на Мараси какво беше написала отзад. Защо точно там? Но както и да е — беше начертала малка схема с различни точки, отбелязани по нея. Имаше ос, наречена „Полезност“, а по другата бяха подредени имена. Покварата да го вземе — беше определила коефициентът на полезност на всекиго от тях за мисията с цифра. До името на Уаксилий пишеше „сто“, до това на МеЛаан — също. Уейн беше „седемдесет и пет“.

Мараси имаше осемдесет и три точки. Не го беше очаквала.

— Бих казала, че десет е прагът, под който безполезността на дадения човек има по-голяма тежест от дребните му приноси за проекта. Струва ми се, че аз съм около седем, тъй като има някои случаи, в които явно е по-добре и аз да бъда там — макар и да са малко. Как смяташ ти?

— Стерис — започна Мараси, като бутна тефтера настрани. — Защо изобщо те вълнува дали си полезна тук?

— Е, а теб защо те вълнува?

— Защото аз съм такава — отговори Мараси. — Такава искам да бъда. Но с теб не е така — ти си съвършено доволна, ако ти се даде възможността да си останеш в кабинета и да преглеждаш счетоводните книги. А ето те тук, на планински връх, посред снежна буря, в очакване на скорошна престрелка.

Стерис стисна устни.

— Предполагах, че ще съм от полза на лорд Уаксилий на тържеството и наистина бях — каза тя най-после. — От онова, което ми беше обяснено в началото, останах с впечатлението, че задачата ни е предимно политическа.

Естествено. Така дълбоко аналитична във всяко едно отношение. Мараси се облегна на стената и хвърли поглед през вратата към приближаващите се светлинки. Уейн, за щастие, ги наблюдаваше внимателно. Понякога се държеше като хлапак, но приемаше задълженията си много сериозно.

— А и може би дойдох, защото сегашното положение… — каза Стерис тихо.

Мараси рязко се обърна към сестра си.

— Оставя чувството, че светът е бил обърнат с главата надолу — продължи Стерис, загледана към тавана. — Сякаш законите на природата и хората вече не важат. Изведнъж са станали гъвкави. Като че ли някой е отпуснал връвта, която досега е държал здраво опъната. А ние сме топката на края… Толкова ми допада мисълта, че мога да се освободя — от очакванията, от представите на хората за мен, от представите ми за самата себе си, — и да полетя. Първо го видях в очите му — онзи глад, онзи пламък. А после го открих и в себе си. Той е като искра, Уаксилий — и огънят може да бъде споделян. Когато съм тук, когато съм с него, аз горя, Мараси. Прекрасно е.

Челюстта на Мараси увисна и тя се втренчи невярващо в сестра си. Нима тези думи наистина бяха излезли от устата на Стерис? На предпазливата, предсказуема, скучна Стерис?

Тя погледна към Мараси и се изчерви.

— Влюбена си в него, нали? — попита Мараси.

— Е, любовта е силно чувство — чувство, което изисква надлежен размисъл, преди…