Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 21

— Какво поетично послание — отбеляза Стерис и взе сватбения медальон на Уакс в облечената си в бяла ръкавица ръка, докато Мараси надничаше над рамото ѝ да прочете бележката. — Поне не ги е забравил.

— Благодаря — каза Уакс на мъжа в кафяво, — но, както виждате, и момента съм зает да се женя. За каквото и да съм ви необходим, можете да…

Лицето на мъжа стана прозрачно и разкри костите на черепа и гръбнака под него.

Стерис се вцепени.

— Свещени — прошепна.

— Свещена досада — каза Уакс. — Кажи на Хармония да си намери друг този път. Зает съм.

— Да каже… на Хармония… — заекна Стерис, облещила очи.

— За съжаление, това е част от проблема — каза мъжът в кафяво, като възвърна предишния си вид. — Хармония е доста разсеян напоследък.

— Как е възможно Бог да бъде разсеян? — попита Мараси.

— Не сме сигурни, но сме обезпокоени. Нуждая се от вас, Уаксилий Ладриан. Имам за вас задача, която ще намерите за интригуваща. Разбирам, че скоро започва церемонията, но ако мога да ви помоля да разменим няколко думи след това…

— Не — отвърна Уакс.

— Но…

— Не.

Уакс дръпна Стерис за ръката, блъсна вратата и излезе, като подмина Мараси и остави кандрата зад гърба си. Бяха изминали шест месеца, откакто тези създания го бяха използвали, изиграли и излъгали. И какъв беше резултатът? Една мъртва жена в ръцете му.

Копелета.

— Това наистина ли беше един от Безликите безсмъртни? — попита Стерис, като погледна назад през рамо.

— Да, и по очевидни причини не искам да имам нищо общо с тях.

— Мир — каза тя, като го хвана за ръката. — Искаш ли да те оставя насаме за момент?

— Не.

— Сигурен ли си?

Уакс спря на място. Тя зачака, а той си пое дъх, издиша бавно и пропъди от ума си онзи ужасен, ужасен момент, в който беше коленичил на един мост сам, с тялото на Леси в ръце. Жена, която бе осъзнал, че всъщност никога не е познавал.

— Добре съм — каза той през стиснати зъби. — Но Бог трябваше да знае, че не бива да идва при мен. Особено не днес.

— Животът ти… определено е необичаен, лорд Уаксилий.

— Зная — каза той и отново пое напред. Двамата се изправиха пред последната врата преди купола. — Готова ли си?

— Да, благодаря.

Очите ѝ… насълзени ли бяха? Това беше израз на емоция, какъвто не беше виждал у нея досега.

— А ти добре ли си? — попита я.

— Да — отговори тя. — Прощавай. Просто е… по-прекрасно, отколкото си го бях представяла.

Двамата отвориха вратите, зад които се разкри блестящият купол. Слънчевата светлина струеше през него към тълпата, която ги очакваше вътре. Познати. Далечни роднини. Шивачки и работници в ковачниците на къщата му. Уакс потърси с очи Уейн, и остана изненадан, когато не го откри — въпреки бележката. Той беше единственият истински близък човек, когото Уакс имаше.

Пепелните девойки се завтекоха пред тях, като разпръскваха малки шепи пепел по застлания с килим коридор, който обикаляше по вътрешния коридор на купола като пръстен. Уакс и Стерис закрачиха напред тържествено под погледа на присъстващите. На церемониите на Оцеленците не звучеше музика, но имаше няколко малки клади със зелени листа, от които се виеха струйки дим — те символизираха мъглите.