Читать «Денят на пришълците» онлайн - страница 5

— Мамка му! Колко са общо?

Диспечерката кликна няколко пъти с мишката си. Картата на долината Сан Фернандо изчезна и на нейно място се появи цялата лосанджелиска низина. Кармайкъл ужасено я зяпна. Три огромни лилави ивици показваха зоните на пожар: онзи в западната част покрай Санта Сузана, друг, почти също толкова голям, на изток в прерията северно от 210-а магистрала покрай Глендора или Сан Димас, и трети в източния край на окръг Ориндж, нататък от Анахийм Хилс.

— Засега ние гасим големия — каза тя. — Но онези два са само на около шейсет и пет километра един от друг и ако случайно някак се слеят…

— Да — отвърна Кармайкъл. Една непрекъсната огнена стена, заобикаляща целия източен край на долината… а свирепите вихри щяха да носят въздушни реки от искри на запад из Пасадина, в центъра на Лос Анджелис, Холивуд, Бевърли Хилс, чак до крайбрежието, до Венис, Санта Моника и Малибу. Щеше да изгори и каньонът Лорел. Къщата, студиото. По дяволите, щеше да изгори всичко. По-ужасно от Содом и Гомор, по-страшно от падането на Ниневия. Стотици километри наред само пепел. — Господи — изпъшка той. — Всички се плашеха от терористи с ядрени бомби, а три автомобила с тъпи хлапаци, дето си хвърлят фасовете през прозорците, могат с лекота да постигнат същия успех.

— Но този път не са фасове, Майк — възрази диспечерката.

— Нима? Какво тогава, умишлен палеж ли?

И пак онова странно зяпване, също като монтьора на пистата.

— Сериозно ли питаш? Не си ли чул?

— Последните шест дни бях в Ню Мексико. Далеч в пустошта.

— В такъв случай си последният човек, който не знае. Хей, не слушаш ли новините по радиото, докато шофираш?

— Пътувах със самолет. С „Чесна“-та. И едно от нещата, от които бягам в Ню Мексико, е тъкмо слушането на радио. Какво би трябвало да съм чул, за Бога?

— За извънземните — уморено отвърна жената. — Те запалиха пожарите. В пет часа тази сутрин в три различни края на лосанджелиската долина се приземиха три кораба. Пламъците на двигателите им запалиха сухата трева.

Кармайкъл не се усмихна.

— Да бе, извънземни. Имаш адски странен хумор, хлапе.

— Да не мислиш, че се шегувам? — попита тя.

— Космически кораби, така ли? От друга планета?

— И с петметрови създания на борда — намеси се диспечерната от съседното бюро. — Линда не се майтапи. Точно в този момент се движат по магистралите. Големи лилави сепии, високи пет метра, Майк.

— Хора от Марс ли?

— Никой не знае откъде идват.

— Божичко — възкликна Кармайкъл. — Господи Боже мили.

В девет и половина сутринта по-големият брат на Майк Кармайкъл, полковник Ансън Кармайкъл III, когото всички обикновено наричаха „Полковника“, стоеше пред телевизора и не можеше да повярва на очите си. Петнайсет минути по-рано дъщеря му Розали бе телефонирала от Нюпорт Бийч, за да му каже да го включи. Иначе изобщо нямаше да му хрумне. Телевизорът беше купен заради внуците му, не за него. Но ето че сега стоеше тук, строен, дългоног, абсолютно изправен пенсиониран шейсетинагодишен военен с пронизващи сини очи и гъста бяла коса, зазяпан като малко хлапе в телевизора.