Читать «Денят на пришълците» онлайн

Робърт Силвърбърг

Денят на пришълците

На Х. Дж. Уелс, бащата на всички нас

Когато слънцето бъде обвито, И звездите притъмнеят, И планините бъдат преместени, И когато камилите, бременни в деветия месец, бъдат изоставени, И когато дивите зверове бъдат събрани заедно, И моретата започнат да текат едно към друго. И хората бъдат събрани заедно… И когато книгите бъдат разпространени, И когато небето се оголи, И когато Огънят лумне в пламъци, И Градината се приближи, Тогава всяка душа ще узнае какво е правила.

Коран

81-ва сура

1.

След седем години

Тази сутрин Кармайкъл може би беше единственият човек на запад от Скалистите планини, който не знаеше какво става. Всъщност настъпваше краят на света, но от известно време Кармайкъл — казваше се Майрън, макар че всички го наричаха Майк — се наслаждаваше на самотата и възстановяваше вътрешната си хармония в прекрасната пустош на северозападно Ню Мексико без да обръща внимание на събитията.

В това свежо, ясно есенно утро още преди да се съмне той излетя с малката си „Чесна“ 104-FG от неравната писта и се насочи на запад към дома. Полетът беше тежък — през цялото време откъм вътрешността на континента духаше яростен вятър и подхвърляше самолета като перце още от мига, в който се отлепи от земята.

Лоша работа, този вятър. Източен вихър, толкова силен като този, знаеше Кармайкъл, можеше да донесе беда на калифорнийското крайбрежие — особено по това време на годината. Наближаваше краят на октомври, най-опасният за разпространяване на горски пожари сезон в южна Калифорния. За последен път бе валяло на пети април и целият район представляваше огромен барутен погреб, а този силен сух вятър, който духаше откъм пустинята, можеше да превърне и най-малката искрица в опустошителен пожар. Случваше се почти всяка година. Затова, щом наближи Сан Бернардино, той не се изненада, когато зърна на хоризонта тънка, мъглява нишка кафеникав дим.

Когато прехвърли хребета на Сан Гейбриълс и навлезе на територията на Лос Анджелис, нишката започна да расте и да потъмнява и освен онази дълга линия в посока изток-запад някъде край океана, изглежда на север и юг имаше други, по-малки петна кафеникаво небе. Очевидно едновременно бушуваха няколко пожара. Ужас. По това време на годината в Лос Анджелис беше заложено всичко. При толкова силен вятър целият град можеше да се превърне в пепел.

Гласът на авиодиспечера звучеше дрезгаво и нервно, докато насочваше Кармайкъл към пистата на летище „Бърбанк“, което навярно показваше, че става нещо странно. Но пък тези момчета винаги си говореха така. Мисълта не го утеши особено.

Димът започна да пари ноздрите му още щом слезе от самолета: познатият стар лютив мирис, киселата смрад на гаден октомври. В следващия миг се насълзиха очите му. Човек едва ли не можеше да рисува с пръст в мръсния въздух. Положението наистина трябваше да е сериозно, осъзна Кармайкъл.

Длъгнест, мършав мъж в работен гащеризон претича покрай него по пистата.

— Хей, приятел — извика Кармайкъл. — Къде е пожарът?

Човекът спря, зяпна го и го загледа странно, сякаш Кармайкъл току-що се е върнал след шест месеца, прекарани в космическа совалка.