Читать «Денят на пришълците» онлайн - страница 3

Понякога му се струваше, че долнопробната кухост на почти всичко го дразни повече, отколкото абсолютното зло, което дебнеше по тъмните ъгълчета. Ако внимаваше къде стъпва, човек почти винаги успяваше да го избегне, но долнопробността се просмукваше навсякъде, колкото и да пазиш собствените си ценности, и нямаше начин да се бориш с нея: тя проникваше в душата ти дори без да го усещаш. Кармайкъл се надяваше, че животът в Лос Анджелис няма да му се отрази така.

Кармайкълови живееха в южна Калифорния още от времето на генерал Фримонт, но никога в самия Лос Анджелис, никога. Той беше първият от рода си, някак успял да се озове тук. Семейството произхождаше от Долината и под „Долина“ се имаха предвид огромните, равни, земеделски земи на Сан Хоакин, започващи от Бейкърсфийлд и простиращи се далеч на север, а не окаяните пренаселени предградия оттатък хълмовете на Бевърли Хилс и Санта Моника, които жителите на Лос Анджелис разбираха под тази дума. Що се отнасяше до самия град, Кармайкълови не му обръщаха внимание: той бе прахът в очите, мерзкото петно върху южнокалифорнийския пейзаж.

Но Лос Анджелис беше градът на Синди. Синди обичаше Лос Анджелис, а Майк Кармайкъл обичаше Синди, обичаше всичко в нея, дяволитата й изисканост, контрастираща с прямотата, големия й като картоф нос, топлотата и жизнеността й, игривата й страст към забавленията, прелестните й тъмни очи и лъскави, гарваново черни къдри, дори странните й ирационални философски разсъждения, които изразяваха самата й същност. Тя представляваше всичко онова, което той никога не можеше и дори не искаше да е, и Кармайкъл се влюби в нея така, както не се беше влюбвал никога. И тъкмо заради Синди се пресели в града, колкото и да го мразеше, защото тя не бе в състояние и нямаше намерение да го напусне.

И така, през последните седем години Майк Кармайкъл живееше в дървена къщичка, сгушена сред буйни зелени шубраци в каньона Лоръл, и седем есени подред беше изсипвал химикали върху ежегодните горски пожари, за да спаси местните от собственото им идиотско лекомислие. Едно от нещата, с вярата в които израстваше всеки Кармайкъл, бе задължително да поемаш отговорностите си — без да се оплакваш и да задаваш въпроси. Разбираше го дори Майк, който бе най-големият бунтар в рода си.

Пожари щеше да има винаги. Това беше факт. Имаше нужда от опитни пилоти, които да ги обливат с ретарданти и да ги гасят. Майк Кармайкъл бе опитен пилот. Нуждаеха се от него и той нямаше да ги подведе. Всичко изглеждаше съвсем просто.