Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 120

— Чакайте! Чакайте! — умолявах ги. — Ще ви платя! Само дето имам малко главоболие.

Шофьорът още се навърташе наоколо. Гмурнах се в таксито. Все пак щях да спася старата крепост.

— Към строителната фирма „Мудлик“! — нададох вой. — И по дяволите камилите!

Натъртванията ми пострадаха сериозно от неравностите по пътя, но ние бясно се понесохме към Афийон. С оглушително стържене на спирачки колата се закова пред „Мудлик“.

Нахълтах вътре. Мениджърът ми каза:

— Очаквах ви.

Тръгна право към сейфа, отвори го и извади купчини долари на пачки.

Наистина се терзаех, че влизат в торба, от която никога няма да ги взема, за да ги помилвам.

Четвърт милион долара! Остатъкът от моя рушвет за надутата цена на строителството. Разписах се за парите.

Бясно подкарахме обратно към вилата.

Почти в агония от друсането, излязох от обвитото в дим такси.

Промъкнах се в двора.

Те ме чакаха. Килимите бяха струпани един върху друг. Слугите ми още бяха с окови на краката.

Тържествуващо подхвърлих торбата на кредиторите.

Те хищно я разкъсаха и започнаха да броят парите.

Човекът от „Дънър’с Клуб“ ми кресна:

— Ами че тук има само четвърт милион долара!

Обърна гръб на торбата. Взе някаква хартия от помощника си. Размаха я.

— Ето я заповедта за налагане на възбрана върху имуществото! Сложете катинар на тази порта!

— Чакайте! Чакайте! — пищях аз. — Ще платя! Ще платя!

О, Богове, какви бяха тези сметки?

Пак се върнах при таксито.

— Към канцеларията на Фахт Бей!

Напук на всички Адове щях да спася старата крепост!

С рев на мотора и с безмълвен вой от натъртванията набихме спирачки пред Международния център за обучение на селяните. Влязох, олюлявайки се, в канцеларията на командира на базата.

Фахт Бей вдигна очи към мен.

— Очаквах ви — каза той, от старото дебело лице лъхаше смъртна заплаха.

— Дайте ми един милион долара! — настоях аз.

— Не мога! — отсече той.

Бях стъписан.

— Я помислете — казах му. — Аз започнах този проект в болницата. Тук ще дойдат двеста ганстери за прекрояване на физиономиите им. По сто хиляди от всеки — стават 20 000 000 долара! Сградите струват само един милион. Значи ви остават чисти 19 милиона! Как така не можете? Вижте само каква печалба!

— Едва ли е достатъчна, за да покрие щетите, които ни нанасяте. Отгоре на всичко исканията на Ломбар за нови количества наркотици надхвърлят всякакви граници. Трудно свързваме двата края.

— Загазих! — изхленчих аз.

— Че кога ли не е било така? — заяде се Фахт Бей. — Но имам едно предложение за вас. Ако се съгласите с някои условия, може да вземете четвърт милион.

— Какви условия? — умоляващо попитах аз.

— Когато започнаха да идват сметките от кредитните карти, аз помислих и написах всичко необходимо, само трябва да подпишете. Ето ги.

Зачетох.

„Аз, Солтан Грис, се заклевам никога повече да не крада, присвоявам и отмъквам пари от касата на Земната база. След това последно плащане няма да поискам нито цент и ще положа всички усилия да не сключвам никакви договори за строителство с цел да взема рушвет от фирмите, както правех досега.

Подписано, заверено, засвидетелствано

………“