Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 96

Легнах си спокоен, за първи път от много, много дни.

ЧАСТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Глава първа

По някаква причина, вероятно разбираема, исках да видя, че „Бликсо“ си е заминал завинаги. Другите кораби идват и си отиват, но „Бликсо“ очевидно си имаше особен вид товар — лоши новини. Така че, ко гато се събудих след заслужения сън, се захванах с двеста фунта книжа, на които трябваше да се удари печат. Капитан Болц можеше да ги отнесе, слава Богу.

Бяха твърде много, затова направо седнах да ги подпечатвам, без да ги чета. Ръката ми се умори. Как беше успял Боуч само за десет дни да натрупа толкова много хартия за подпечатване? Но, разбира се, за него щяха да се погрижат. След още няколко седмици щяха да му направят цивилно погребение — вероятно ковчегът щеше да мине между две редици чиновници, направили тунел с писалките си, а на надгробния му камък щеше да пише: „Удари печат тук!“.

Опитах се да закрепя идентификационната си платка на стъпалото, но гърбът ми се умори от навеждане да сменям листовете. Забавлявах се с идеята да изляза навън и да намеря някой сляп просяк да подпечатва, но те хленчат толкова много, а напоследък се бях наситил на хленчене.

Свърших към десет вечерта. Намерих една количка и закарах книжата по тунела от моя кабинет до хангара. Двама работници ги натовариха на кораба.

За щастие Болц имаше ужасен махмурлук и не бяха необходими светски разговори. Беше оковал Ту-ту във верига и го бе заключил в една стая за ценности, за която имаше само един ключ. Беше се уверил, В опакованите в кашони топки с опиум са добре вързани, торбите с хероин няма да пропускат или да се търкалят насам-натам, а струпаните сандъци с амфетамин на „И. Г. Барбен“ няма да се разбият при голямо ускорение. Сбогува се с мен разтреперан — разтърсих ръката му твърде силно (толкова се радвах, че си заминаваше) и тръгна към летателната палуба.

Товарната платформа се понесе. Херметическите камери се затръшнаха. „Бликсо“ се надигна в цялата си мършава, очукана щлжина над илюзията за ланински връх и изчезна в тъмнината на нощта. Надявах се, че след шест седмици ще се приземи без затруднения на Волтар и основните ми гроблеми ще бъдат решени.

Изтощен от бъхтенето с подпечатването, се върнах в леглото и се наспах като знаменит праведник.

Беше почти десет на другата сутрин, когато се разбудих напълно отпочинал. Изтягах се над закуската си в стаята, а когато сервитьорът си отиде, реших да се поразходя из парка.

Не очаквах нищо. Настроението ми беше оптимистично. Погледнах от вътрешния двор към късчето небе отгоре и видях, че беше хубав есенен ден.

Портата между вътрешния двор и парка беше затворена. В нея имаше малка вратичка — римляните са били предпазливи хора. Повече по навик, отколкото от страх, погледнах през през нея, преди да отворя портата към парка. Замръзнах!

Седеше си на тревата! Седеше си на тревата и си подхвърляше нещо във въздуха! Седеше си на тревата самият Гунсалмо Силва!

Дръпнах се назад!

Светът около мен се превъртя с главата надолу!

Какво нравеше ТОЙ там? Та нали трябваше да е МЪРТЪВ!