Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 79

Взех двама работници от хангара да помагат и само след малко златото потече през тунела към тайния ми офис. Влязох пръв, хвърлих едно одеало върху екрана и пуснах работниците да го наредят в единия ъгъл. Не отне чак толкова място. Те, естествено, не знаеха какво е това. На сандъците имаше лепенки „За медицински цели“ и „Радиоактивно“.

Тъкмо се канех да затворя вратата след тях и да се нарадвам на спокойствие, когато пристигна пратеник.

— Искат да разтоварят и останалата част от товара. Къде да я пренесат?

Затворих стаята и се върнах обратно през тунела. Разтоварваха кашони, кашони, кашони с материали от „Занко“.

О, по дяволите! Болницата! Бях забравил да проверя дали цялата доставка е налице!

Взех телефон и се свързах с доставчика.

— Естествено, че сме завършили всичко — каза той. — От седмица се опитвам да се свържа с вас.

Аха, значи и от тук съм богат! Олекна ми на душата поне за това.

— Къде са ключовете?

— У Фахт бей.

Все по-добре и по-добре. Изпратих човек до Фахт бей.

— Камиони — казах аз. — Трябват ми камиони. Всичко това е за новата болница!

— Всичкото?

Пак погледнах. Продължаваха да разтоварват. Вече бяха натрупали цяла планина и продължаваха да разтоварват. Тук имаше някаква грешка.

Грабнах фактурата от ръцете на един от екипажа. Не беше един лист, а три. Единият съдържаше нещата, които използвахме при вдовицата Таил, другия беше от първата покупка. Имаше и трети! Боже мой! На какво ли не са способни корумпираните началници! Ломбар бе учетворил поръчката от Занко, за да спечели още милион и половина кредита комисионна за себе си! Сега тук имаше достатъчно целулолически принадлежности, за да се обработи цяла армия. Две армии! Освен това бяха учетворили и всички дреболии, които бях поръчал между другото, без да ми трябват. Никой не знаеше какво може да има в растящата грамада. Сигурно „Бликсо“ не би могъл да побере и грам повече.

Но изведнъж се сетих! Мръсни мошеници! Не са ми дали допълнителните трийсет хиляди кредита, които се полагаха лично на мен! Тъкмо смятах да се втурна и да напиша едно гневно писмо, когато Фахт бей каза:

— Искаш да кажеш, че всичко това заминава за болницата?

— Да, да, махнете етикетите. Накарай хората си да се размърдат.

— Но така ще изчезне номерацията и маркировката — каза той.

О, по дяволите! Подробности, подробности. Попитах един от екипажа:

— Къде е този Прахд Битълстифендър?

Той не го знаеше по име, но като го описах, отиде и го изведе от кабината му. Висок и кльощав, той се появи отгоре на стълбите, олюляващ се под тежестта на багаж и записки.

— Ти поемаш болницата! Тези етикети не могат да останат така, ще ги видят хората. Смени ги и натовари всичко това в камиони.

— Здравей, офицер Грис — каза той. — Мога да говоря на турски. Слушай. Сега говоря на турски. Откога започва да ми тече заплатата?

Пак понечих да се втурна да напиша гневното писмо. Един от екипажа ме спря.

— Къде да го оставим този?

Носеха носилка. Някой дълбоко заспал. Злобното лице на Гунсалмо Силва, което не беше по-хубаво в състояние на покой.