Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 198

Един млад мъж, който приличаше на реклама за дрехи в „Екзекютив мегъзин“, ме посрещна на асансьора. Придружи ме вежливо през една огромна банкетна зала, украсена с кошници с пари и голи брюнетки, които ги държаха. Значи това беше мястото, в което официалните лица на Ню Йорк получаваха парите си всяка съботна нощ! В дъното на залата имаше голяма врата. Той леко ме бутна вътре.

Беше голям офис със стенописи на Сицилия. Топла изкуствена слънчева светлина изпълвайте стаята. Под един сенчест купол седеше много дебел мъж, чиито пръсти изглеждаха метални от пръстени. Той стана и се поклони. Очевидно това беше Фаустино. Беше толкова дебел, че човек трудно можеше да види очите му.

— И как е моят добър приятел господин Бери? — попита той.

— Много добре — отвърнах аз. — Днес е особено щастлив.

— Сигурно има много трупове около него — каза Фаустино. — Аз, аз съм само дребна риба. Бери, той действа в цели държави! Цели населения. Седни. Искаш ли пура?

Нямаше никакво място за сядане, но беше мило от негова страна да ме покани. Пресякох всичките италиански встъпления. Минах на италиански, за да го накарам да се почувства у дома си.

— Просто имам нужда от двама снайперисти. Само за един ден.

— Коя дата? — каза той, като с лекота превключи на друг език. Казах му.

— О, не знам — каза той. — Много натоварена дата. Но не беше необходимо да идваш чак дотук за това. Трябваше само да се отбиеш в отдел „Личен състав“ на 50-ия етаж.

— Мисля, че господин Бери искаше някой да се погрижи за здравето ти — казах аз. — Нещо коментираше, че напоследък изглеждаш доста безгрижен.

Той сякаш пребледня. Набързо надраска нещо на някаква картичка. Изглеждаше много доволен да види, че си тръгвам.

В отдел „Личен състав“ един очарователен млад мъж изслуша молбата ми.

— Тази дата — каза той с отработен акцент, — е препълнена. Това не е ли денят на дербито по отстраняване и издръжливост в Сприипорт? Да, така е.

Е, не разбирам…

Дадох му картичката от Фаустино. Той незабавно започна да натиска компютри, сякаш се опитваше да им направи дупки в клавиатурата. Истински разстроен, каза:

— Не мога да намеря двама наемни убийци за тази дата!

— Аз моля само за снайперисти — казах. — Просто обикновени снайперисти, които са добри стрелци.

Той отново се върна към компютъра. С облекчение намери двама. Казах му къде трябва да се дойдат и как. Защото си бях направил точни планове.

Той обеща, че ще бъдат там.

Върнах се във фоайето. Спрях на информационното гише.

— Много съжалявам, Анджелина — казах на момичето, — нямах намерение да те изплаша. — Не беше типично за мен, но исках отношенията ми с тези хора да са добри. Тя беше доста красива.

— Извинете, сър — каза тя, — но моля ви, измитайте се от фоайето. Пак задействахте всички детектори за оръжие!

Тръгнах си. Като стана въпрос за оръжието и понеже бях едновременно възпитаник на Апарата и предпазлив по природа, влязох в едно точно копие на бар в Бауъри от старите времена, който, предполагах, беше там заради туристите. В една кабина проверих „Колт Питон“. Разбира се, онзи „бибип“ беше пъхнал зад гърба ми един експлозивен куршум в затвора точно пред пълнителя. Изтеглих го внимателно и го изхвърлих в един плювалник. Точно тогава си дадох сметка, че човек не бива да се доверява твърде много на мафията, макар тя да организираше много неща в страната. Ако се бях опитал да убия Фаустино, пистолетът щеше да избухне в ръката ми. Те не бяха честни.