Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 130

Какво, по дяволите, ставаше там? Да не бяха умрели момчетата? Да не би тя да танцуваше погребален танц?

Не. Чувах някакви леки писъци. Смях? Удоволствие? Със сигурност не бяха писъци от болка! Твърде радостни. Повече като екстаз? Удоволствие. Това беше удоволствие.

Отказах се. Беше девет часа. Имах тежък ден. Загасих светлината и без много надежда оставих вратата отворена. Легнах си.

Трябва да беше около половин час по-късно. Стреснах се от някакво шумолене.

Леглото ми се движеше бавно.

Ръце.

Беше Утанч!

Беше напълно облечена, но устните й бяха топли, Когато докоснаха бузата ми. После запариха от зной и се впиха в устата ми!

Ръцете й се движеха по цялото ми тяло. Тя отметна чаршафите, за да ме стига по-лесно.

— Утанч — прошепнах аз.

— Ш-ш-ш. Всичко това е за теб. Устата е всичко!

Нейните ръце!

Започнах да изгарям от страст. Всичко продължаваше и продължаваше! След много време се отпуснах, задъхан и изтощен.

Ръката й лежеше върху голите ми гърди. Радост започна да се надига в мен. Бях СПЕЧЕЛИЛ!

— Толкова се радвам, че дойде — прошепнах аз.

Тя също прошепна:

— Така се бях възбудила — А после продължи: — Тук не са особено издръжливи. А ти си единственият мъж наоколо, и то какъв!

— Те приличат ли на Рудолф Валентино и Джеймз Кагни?

Тя въздъхна потрепващо.

— О-о, да. В началото си мислех, че всичко това е грим, обаче не се изми. Приличат на тях като малки момчета. — Тя въздъхна отново. После: — С течение на годините ще станат точно като тях! Сравних снимките. — Въздъхна отново и потръпна.

Пак ме облада. А устата й прогаряше плътта ми в красив екстаз. Това продължаваше и продължаваше. И тогава се почувствах така, сякаш целият свят бе избухнал!

Тя лежеше задъхана. Постепенно притихна и тъмнината.

След малко станах много смел. Взех моментално решение. Реших да бъда откровен с нея поне този път.

— Утанч — казах аз, — трябва да замина. Никакъв отговор.

— Утанч, тук си в опасност.

Леко стягане на крайниците?

— Набавих си дипломатически паспорт. Искам да дойдеш с мен и да се правиш, че си ми съпруга. Вече съм извадил снимка — просто една жена с фередже. И ти можеш да тръгнеш с фередже.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Ще ми позволиш ли да се грижа за парите и сметките по време на пътуването?

— Ами… — Дали щеше да стане и да си отиде? Бързо прибавих: — Да.

— И къде ще ходиш?

— Ню Йорк.

Тя бързо попита:

— Нямам дрехи. Можеш ли да поспреш в Рим, Париж и Лондон по пътя?

Започнах да обмислям.

— Да — казах бързо.

— И мога да взема двайсет куфара с дипломатически печат?

Леле! При цената на въздушните полети?

— Един куфар.

— Пет куфара.

— Пет куфара?

Беше непреклонна:

— Пет куфара.

Знаех кога да отстъпя.

— Пет куфара — казах.

— Добре — каза тя. — И по хотелите ще имаме отделни стаи, нали?

Е, тя естествено щеше да иска отделни стаи, беше толкова срамежлива. Кимнах, а после осъзнах, че може да ме види в тъмното.

— Съгласен — казах аз.

— И обещаваш да ме върнеш на тези мили сладки момченца след няколко седмици?

Момчетата? Тя изведнъж изцяло се съсредоточи върху онези две малки момченца! Дадох си сметка, че няма да ги постави върху рафта като някакви црънкулки, както си мислех! Но отвърнах тихо: