Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 115
Л. Рон Хабърд
— Джером — каза тя унило, — чувам, че се учиш да караш състезателни коли. Джером, обещай ми, моля те да ми обещаеш, че няма да вършиш нищо опасно.
На Хелър изглежда не му се говореше. После каза:
— Животът е въпрос на случайности, мисис Корлеоне. Не мога да обещая такова нещо.
Тя го погледна внезапно.
— Добре — каза. — Тогава, ако някога срещнеш „бибипания“ Силва, обещай ми, че ще затриеш тоя „бибипец“.
Той обеща.
Мен обаче ме преследваше катедралната музика, хористите, религиозната тържественост и трагедията на всичко това. Изключих екрана.
Музиката продължаваше да ме преследва. Колко прекрасно. Какво страхотно погребение.
В мозъка ми припълзя гледката на собственото ми погребение. Там Утанч беше коленичила до гроба ми с увехнали цветя в ръка, под дъжда. Тя плачеше, че е била толкова подла към мен. О, каква приятна гледка. На мен самия ми се доплака.
Със замъглен поглед стигнах, залитайки, до спалнята си. Рухнах в леглото.
Под главата ми имаше нещо. Операцията още не беше заздравяла, но се оставих да ме боли. Представата за коленичилата до гроба ми Утанч беше още с мен.
Болката се усили и прокарах ръка под главата си, защото пречеше на настроението ми.
Нещо изхвърча към другата възглавница. Обърнах глава.
Точно срещу лицето си видях бележка. На нея пишеше:
„Само да ти припомня, че за шляене не се плаииг. Ломбар беше сигурен, че ще се отпуснеш. Така че с това отбелязвам, че ако не си се справил с Хелър, мое задължение ще бъде да те унищожа.“
За подпис имаше само една кървава кама.
А-а, значи видението ми щеше да се осъществи в крайна сметка.
След малко седнах в леглото. Красивата музика в катедралата още ме преследваше.
Вдигнах бележката. Страницата отзад беше празна.
Намерих една писалка. Написах на нея „Давай!“ Подписах се с името си. Оставих я на възглавницата.
Изглеждаше ми най-правилният ход за момента.
Утанч ще коленичи в дъжда. Ще съжалява. Поне щях да имам скъпоценните й сълзи като кални точки на гроба си.
Уверих се, че нямам оръжия по джобовете си.
Минах през бъркотията от разбити предмети в двора — колко приличаше тя на разбития ми живот.
С катедралната музика, звучаща в ушите ми, вървях сам в здрача и се надявах някой фатален изстрел да сложи край на един живот, който повече не си заслужаваше да се живее.
Може би докато плаче, тя ще изпее някоя тъжна песен и ще осъзнае, че е трябвало да бъде малко помила с мен, докато бях жив.
Колко красиво.
Глава трета
Разхождах се цяла нощ и никой не ме застреля.
В студената утрин се върнах разочарован в спал нята си.
Бележката, която бях оставил, липсваше. Който и да беше получил нареждането на Ломбар да ме убие, трябваше да е доста умел във влизането и излизането от разни места, но това ми беше безразлично.
Изтощен, смъкнах дрехите си и се мушнах в леглото. Може би имаше още надежда. Може би щях да умра, докато спя.
Събудих се в късния следобед. Разочаровах се, като видях, че съм все още жив.
Някак ядосано се обърнах, за да стана. И там, на другата възглавница, на по-малко от петнайсет сантиметра от очите ми, имаше нова бележка!