Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 113

Ослушах се със затаен дъх. След няколко минути чух, че се дръпва металното резе.

Успех! Знаех си, че атавизмът ще се пробуди. Напред към пещерното време! Винаги върши работа.

Топката на бравата защрака.

Вратата се отвори широко.

И внезапно един поток от всичко дамско, което можеш да си представиш, започна да блика през вратата към мен! Обувки! Чаши! Цвете в саксия! Едно огледалце се понесе из въздуха и се разби в отсрещната стена на двора!

Тя стоеше там, ноздрите й се разширяваха, дланите й се свиваха и отваряха, сякаш искаха да се докопат до нечия коса.

Думите й се заредиха с открита злоба:

— Ти, мръсен „бибипец“! Не ти стига да съсипеш завинаги едно красиво момче! Сега, да ти го „биби-пам“, искаш да убиваш ПОЙНИ ПТИЧКИ!

Една малка ръчичка побутна към нея нещо отзад. Беше един стол!

Тя го запрати към мен като топовен изстрел. Столът се разби на трески.

Хванах само крайчето му. Вмъкнах се в стаята Си.

Бях пробудил атавизма, добре. Обаче неподходящия вид!

Добре залостих вратата си. Седнах и се замислих над всичко това.

Колкото и учудващо да изглежда, тя все още бе разстроена заради момченцето. Представяте ли си!

Е, жените са странни. Човек наистина никога не знае. Мислех си, че ще може да го превъзмогне.

Да, ама не беше го превъзмогнала. Първото ми заключение беше правилно.

Тя никога нямаше да ми прости. И всичко заради едно „бибипано“, безполезно, малко момче.

Налегна ме тъга. Всъщност Утанч беше единственото нещо, което беше мотивирало желанието ми за ловно пътешествие.

Глава втора

Довлякох се до тайния си кабинет. Отпуснах се на стола. Екранът стоеше пред мен, недокосван дни наред. Може пък Хелър да има някакви неприятности, които да ме развеселят. Включих го без особен ентусиазъм.

Беше някак замъглен. Настроих картината.

Катедрала!

Ужасно голяма катедрала!

Нещо ставаше.

Погребение!

Имаше голяма навалица. Облечени в черни раса свещеници правеха най-разнообразни жестове. Ня какъв хор пееше приятно.

Толкова странно пасваше на настроението ми. Каква задушевна музика! Толкова тъжна. Толкова красиво тъжна!

Хелър седеше на една пейка. Държеше нечия ръка. На някого с черен воал. Бейб Корлеоне! Тя подсмърчаше! Ридаеше! Хелър я галеше по ръката.

Нещо като ковчег беше изложено за поклонение. Очевидно опелото вече беше минало.

Тогава разбрах. Джими Канавката Тавилотврат. Това беше неговото погребение! Във възможно най-голямата катедрала на Америка? На Св. Йоан Божествения? На Св. Патрик? Беше ужасно голяма. Цялата в злато, искрящи свещи и високи, внушителни сводове.

Музиката се извиси величествено.

На по-ниския олтар или амвон се появи някой. Някакво момче от хора. Настъпи тишина. То заговори в голямата сводеста зала, а ясният му тенор трепереше от чувство.

То каза:

— Ако не беше скъпият ни, покоен Джими, никога нямаше да се науча да позволявам на другите момчета да ме обичат!

След тези думи извиси глас в най-тъжната песен, която някога бях чувал. Хорът подхвана тържествено красиво зад него.

Латинската музика затихна. Към малкия амвон се приближи друг, възрастен мъж, прегърбен от старост.