Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 36

Той дори си позволи да потупа Хелър по глезена. За миг, припомняйки си как Хелър използва краката си при нужда, помислих, че това е доста глупашка постъпка. Но сетне забелязах електрическите белезници, приковали и краката му към камъка.

Ломбар се усмихна ободрително и излезе от клетката. Повика ме с пръст и тихо ми каза:

— Останалото е в твоите ръце. Измисли нещо лесно, съобщи му, че се е справил с теста, и му покажи това.

Извади от джоба си официално заверено копие на заповедта, с която Великият съвет одобри „Мисия Земя“. Подаде ми листа. Въздухът смърдеше тежко, светлината в помещението беше като в кошмарен сън. Той ми стоварваше всичко на главата и ме оставяше насаме с Хелър в бездните на Спитеос! Щеше ми се да повърна.

Шефът на апарата вече си възвръщаше старите навици. Не ме награби за реверите, нито ме плясна с жилото, само напъха лицето си в моето и от гласа му лъхаше на смърт.

— Не събуждай подозренията му! Не му позволявай да избяга!

Прекрасно! Две противоречащи си заповеди с едно издишване! Истинската заповед беше някак да постигна невъзможното и да получа съгласието на Хелър за доброволно участие. Докато се опомня, Ломбар изчезна.

Върнах се в клетката. О, богове, как вонеше това място! Положих старание да се усмихна, докато прикляках до одъра. Хелър ме изучаваше спокойно, твърде спокойно.

— Първо — започнах аз, — можете ли да ми кажете как разбрахте, че куриерът е измамник?

Той не отговори. Не отместваше хладния си поглед от мен. Би трябвало да е полумъртъв от глад и жажда. Пък и белезниците сигурно му причиняваха нетърпима болка.

— Хайде, хайде — подканих го, а сам на себе си изглеждах като видиотен директор на училище, — за ваше добро е да отговаряте на въпросите ми. После ще видим дали сте издържал теста и нещата могат да станат много по-приятни.

Той ме погледа още малко. После, с леко фъфлене заради набъбналия му език, изрече:

— Ако се съди по говора ти, завършил си академията, нали? — Леко поклати глава. — Какви криви пътечки са те отвели при къркачите?

Заля ме вълна от неудържима ярост. Кой беше затворникът тук? Я почакай, този май се опитва да ме подлъже и да ме използва чрез престорено приятелство. Или пък просто се държи нахално и предизвикателно, както правят офицерите от флота при поражение.

Пръстите ми стиснаха толкова силно взривострела, че едва не го изкривиха. Как се осмеляваше този да ме съжалява?

Мислите ми се пръскаха в неочаквани посоки. С това приятелче беше опасно дори да се говори. Старателно се успокоих. Наистина кой беше затворникът тук? Взрях се напрегнато в него и се изумих от това, което открих. Той не мислеше за себе си. Не мислеше за болката от електрическите белезници или за глада и жаждата. Той искрено съжаляваше, че друго човешко същество може да падне толкова ниско като мен. Въпросът му нямаше нищо общо със самия него, а само с мен.

Можех да му разкажа за себе си. Можех да си призная: „Случва се човек да тръгне по най-кривия път.“ Можех да му доверя всичко и да стигнем до честно споразумение. Колко различно щеше да бъде всичко, ако го бях направил!