Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 37

Но Ломбар надвисваше като буреносен облак в моето въображаемо небе. Нямах смелостта да бъда честен. В този миг реших злокобната съдба на прекалено много хора. Като всеки неизлечим страхливец, прикрих се зад пресилена усмивка. Повторих:

— Хайде, хайде. Само ми кажете за куриера.

Той помълча и отвърна:

— А защо да го правя? За да си подобрите маскировката при следващото отвличане ли?

— Не, не — побързах да го уверя. — Това е само тест на възприятията и реакциите. Няма нищо общо с операциите.

Той сви рамене.

— Когато излязох навън и го помирисах, вече знаех, че не е куриер от флота. В онази теснотия на корабите се е случвало екипажът да убие някого, ако не се къпе редовно или използва ароматизирана пудра. Във флота няма миризливи куриери.

Бях извадил бележниче и правех безсмислени криволици по страницата за по-голяма правдоподобност.

— Отлично! Изострено обоняние. Нещо друго?

Той вдигна очи към мен, май вече се забавляваше.

— Беше си сложил колана обратно, гетите също, а на врата имаше издутина от скрит забранен нож.

— Аха, превъзходно — повторих, преструвайки се, че пиша. Вярно, превъзходно беше. Аз самият не бях забелязал ножа под яката.

— Обаче — продължи Джетеро — съвсем пропуснах да забележа миризмата на озон, която електробичовете излъчват винаги, дори когато са изключени. Освен това не чух как вашият шеф мина зад мен и затвори вратата. Така че — провалих се. Не съм човекът за вашата работа.

— Не, не, не — бързо казах. — Аз ще реша това. Сега да продължим. Защо позволихте на другия играч да спечели?

Искрено ме интересуваше. Откакто видях това, не можех да си го избия от главата. А той ме гледаше така, сякаш не схващаше що за чудовище стои пред него. Не ми отговори и аз настоях:

— Защо просто се отказахте от играта?

С тон на уморено търпение, както се говори с тъпо дете, той каза:

— Неговата приятелка беше сред публиката. Дошла чак от родната му планета, за да го гледа как играе. Ако беше загубил, той щеше да се срамува, че тя е видяла всичко.

— Я почакайте — намесих се аз. — Хвърлихте му няколко топки, присмивахте му се. Това беше доста по-страшно, отколкото просто да го победите.

— Вярно е — въздъхна Хелър. — Затова нямах избор, трябваше да отвлека вниманието от него, като стъпя извън кръга и изгубя играта. Щом си гледал, видя, че номерът мина. Той си запази достойнството и нямаше от какво да се срамува.

Изумих се. Нещо повече — разстроих се. Всеки в апарата може да ви каже, че най-непоправимата грешка е да не печелиш винаги и навсякъде. „Съчувствие“ е смъртоносна дума! Колкото по-мръсно играете, толкова по-добре. И винаги печелете, няма значение какво ще струва това на другите.

От този тип никога нямаше да излезе шпионин. Никога! Боговете да са му на помощ! И на мен, щом трябва да го ръководя!

— Страхотно! — извиках с искреността на обясняваща се в любов проститутка. — Блестящо като свръхнова звезда! Точно вие сте човекът, който ни трябва!