Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 7

— О, нуждае се! — намеси се Харламп.

— Чуваш ли, Йендрек. А на мене нищо ми няма. Зло никой няма да ми стори… Зная, че не ти се иска да заминаваш…

— Предпочитам с ръжен срещу топ да тръгна! — прекъсна я Кмичиц.

— Нима смяташ, че като останеш, няма да ти бъде мъчно, колчем помислиш: приятеля си оставих! А и Господ-Бог лесно може в справедливия си гняв да ни лиши от своята благословия!

— Все едно, че гвоздей ми забиваш в главата. Казваш, че може да ни лиши от благословията си? Това вече ме плаши!

— Да спасяваш приятел като пан Михал — това е свещено задължение!

— Аз обичам Михал с цялото си сърце. Ех, няма как!… Щом трябва, тогава най-добре веднага, защото тук всяка минута е важна! Отивам веднага в конюшнята… За Бога, нима няма друг изход? Какъв дявол е накарал ония да отиват в Калиско! Не ми е за мене, но за тебе, злато ти мое! По-добре да загубя имота си, отколкото един ден да живея без тебе. Ако някой би ми казал, че ще те оставя не за да изпълня обществен дълг, дръжката на сабята си бих му пъхнал в устата. Дълг, казваш? Нека бъде така! Негодник е, който се колебае! Ако беше за някого другиго, а не за Михал, никога не бих направил това!

След тия думи той се обърна към Харламп:

— Ваша милост пане, заповядай с мене в конюшнята да разгледаме конете. А ти, Оленка, нареди да ми стегнат багажа. Нека някой от лауданците да надзирава вършитбата… Пане Харламп, ти ще трябва да поседиш, ваша милост, у нас поне две седмици, за да ми пазиш жената. А пък може и тук, в околността, да се намери някакъв имот под аренда. Вземай Любич! Нали? Ела, ваша милост, в конюшнята! След един час тръгвам! Щом трябва, значи трябва!…

Втора глава

Нашият рицар тръгна доста преди залез-слънце, изпратен от жена си със сълзи и с кръст, в който имаше тресчици от светото разпятие, майсторски инкрустирани в златото. А понеже пан Кмичиц беше свикнал от миналите години с внезапни походи, щом тръгна, полетя така, сякаш трябваше да настигне татари, които бягат с плячка.

След като стигна във Вилно, продължи за Гродно, Бялисток, а оттам за Шедлце. Когато минаваше през Луков, узна, че семейство Скшетуски с децата си и пан Заглоба са се върнали предния ден от Калиско, затова реши да се отбие у тях, тъй като с кого по-добре би могъл да се посъветва за спасението на Володиовски?

Те го приеха с удивление и радост, която обаче веднага се превърна в страшен плач, щом той им съобщи целта на идването си.

Пан Заглоба не можа да се успокои през целия ден и така жално плака непрекъснато над езерото, че както сам казваше по-късно: езерото преляло, та трябвало да отварят бентовете. Но след като се наплака, напрегна ума си и ето какво каза на съвещанието:

— Ян не може да замине, защото е избран в каптура, а пък делата ще бъдат много, нали след толкова войни сега е пълно с неспокойни духове. От това, което разправя негова милост пан Кмичиц, се вижда, че във Водокти щъркелите ще останат да зимуват, защото там са вписани в работния инвентар и трябва да си изпълнят функцията. Нищо чудно, че при такова стопанство не е удобно за ваша милост да тръгваш на път, особено когато не се знае колко може той да продължи. Ти доказа с тръгването си, че имаш голямо сърце, но ако трябва да те съветвам искрено, ще ти кажа: връщай се, там е необходим още по-близък довереник, който не би се засегнал, дори да го наругаят и да не искат да го видят. Patientia е необходима там и голям опит, а ваша милост имаш само приятелско чувство към Михал, което в такъв случай non sufficit. Не се сърди, ваша милост, но сам трябва да признаеш, че ние двамата с Ян сме му по-стари приятели и повече приключения сме имали с него. Боже мили! Колко пъти той е спасявал мене и колко пъти аз съм спасявал него от опасности!