Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 352

Генрик Сенкевич

Пан Нововейски, защото това беше той, и по-рано сееше страшни опустошения, понеже никой не можеше да се противопостави на силата му и на неговата мрачна ярост, но сега оказа най-голяма услуга в боя, като събори стареца, който едничък досега поддържаше ожесточената борба. Щом видяха смъртта на предводителя си, еничарите викнаха със страшен глас и двайсетина от тях насочиха пушките си към гърдите на младия рицар, а той се обърна към тях, подобен на мрачна нощ. И докато другите рицари успеят да нападнат еничарите, изтрещяха гърмежи, след които пан Нововейски дръпна коня и се наклони над седлото. Двама рицари го хванаха за ръцете, но усмивка, доста отдавна небивал гост, разведри мрачното му лице и веднага зениците се обърнаха назад, а побелялата уста започна да шепне някакви думи, които не можеха да се чуят всред врявата на боя. В това време последните еничарски редици се разклатиха.

Храбрият Янъш паша искаше да възобнови битката, но вече безумен страх беше обзел хората и усилията му не помогнаха; редиците се смесиха и объркаха, а тласкани, бити, тъпкани, сечени, те не можеха да подхванат боя. Най-сетне се скъсаха, както се скъсва прекалено обтегната верига — и хората като отделни брънки се пръснаха на всички страни, надаваха вой, крещяха, хвърляха оръжието и прикриваха главите си с ръце. Конницата летеше подир тях, а те не намираха достатъчно пространство за свободно бягство, та навремени се сблъскваха в плътна маса, зад която се носеха ездачи, и се къпеха в кръв. Страшният лъконосец пан Мушалски така удари със сабя по врата храбрия Янъш паша, та чак мозък бликна от пресечените прешлени и изцапа коприната и сребърните люспи на ризницата.

Еничарите, разбитият от полската пехота джамак и част от разпръснатата още в самото начало на битката конница, с една дума, цялата турска маса сега бягаше към срещуположната страна на стана, където над дълбока пропаст стърчеше стръмна, висока няколко десетки стъпки скала. „Там страхът гонеше обезумелите.“ Мнозина се хвърляха в пропастта „не за да избягнат смъртта, но за да не загинат от ръката на поляците“. Пан Биджински, коронен стражник, препречи пътя на тая отчаяна маса, но човешкият порой го повлече заедно с хората му и го събори на дъното на пропастта, която след кратко време се напълни почти догоре с купища убити, ранени и задушени.

От дъното долитаха ужасни стонове, телата трепереха в конвулсии, ритаха се едни други с крака или се дращеха с нокти в спазмите на агонията. До вечерта се чуваха тия стонове и до вечерта мърдаше масата от тела, но все по-бавно, все по-незабележимо, докато стихна при първия здрач.

Страшни бяха последиците от удара на хусарите. Осем хиляди еничари, съсечени с мечове, лежаха край рова, обградил шатрите на Хюсеин паша, без да се смятат ония, които загинаха при бягството или на дъното на пропастта. Полската конница беше в шатрите, пан Собески тържествуваше. Тръбите вече разгласяваха с хрипливи звуци победата, когато изведнъж най-неочаквано битката закипя отново.