Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 351

Двайсетина хиляди пушки еничарки изтрещяха изведнъж, „сякаш стреляше един човек“. Миг още и еничарите стъпват по-здраво на краката си; някои притварят очи при вида на страшната лавина, на някои треперят ръцете, с които държат копията, сърцата на всички бият като чук, зъбите се стисват, гърдите дишат бурно. Ония вече се доближават, чува се вече гръмливото дишане на конете — унищожение, гибел, смърт се носи!

„Аллах!… Иисусе, Мария!“ — тия два възгласа, толкова страшни, сякаш излезли не от човешки гърди, се смесват. Живата стена се люлее, огъва, пропуква; сух трясък на трошени копия заглушава за миг всички други шумове, след него се чува скърцане на желязо, звън сякаш на хиляди чукове, които удрят с всичка сила в наковалнята, удар сякаш на хиляди цепове за вършитба по гумното, отделни и групови викове, стонове, отделни гърмежи на пушки и пистолети, вой от ужас. Нападателите и нападнатите, размесени едни с други, се преплитат в непонятен хаос; настъпва сеч, сред тоя кипеж бликва топла, димяща кръв, която изпълва въздуха със сурова миризма.

Първите, вторите, третите и десетите редици на еничарите лежат съборени труп до труп, стъпкани от копита, прободени с копия, съсечени с мечове. Но белобрадият Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля всички останали в кипежа на битката. Няма нищо, че те падат масово, като житна нива под ударите на бурята — те воюват! Обзема ги ярост, смърт диша от тях и смърт желаят. Лавината от конски гърди ги тласка, навежда, събаря и тогава те мушкат с ножове конските кореми; хиляди саби ги секат без отдих; остриета се издигат като светкавици и падат върху глави, вратове, ръце — но и те секат ездачите по краката, по коленете, вият се и хапят като отровни червеи — гинат и си отмъщават.

Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля нови и нови редици в устата на смъртта; с викове подбужда към бой и сам се хвърля във вихъра с вдигната крива сабя. Изведнъж грамаден хусар, който унищожава всичко пред себе си, връхлита като буря срещу белобрадия старец, изправя се на стремената, за да сече по-ужасно, и със страшен замах стоварва острието на меча си върху побелялата глава. Не удържа удара нито сабята, нито кованият в Дамаск шлем — и Кяхя, разсечен почти до раменете, пада на земята, сякаш треснат от гръм.