Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 349

Така съветваше Кяхя и Хюсеин послуша съвета му. Огромните маси лека турска конница излязоха напред, а еничарите и джамакът застанаха готови зад тях, около шатрите на Хюсеин. Техните дълбоки редици представляваха великолепна и страшна гледка. Белобрадият Кяхя, „лъвът Божи“, който досега беше водил войниците си само към победи, прелиташе покрай плътните им редове, укрепваше и повишаваше духа им, като припомняше миналите боеве и миналите успехи. А и те повече желаеха бой, отколкото това бездейно стоене на дъжда и студа в очакване, изложени на вятъра, който пронизваше тялото до костите; затова, макар че вдървените им ръце едва можеха да държат пушките и копията, те се радваха, че ще се сгреят в боя. С много по-малко желание очакваха атаката спахиите, първо, защото върху тях щеше да връхлети първият устрем и, второ, защото между тях имаше много жители на Мала Азия и Египет, които бяха извънредно неиздръжливи на студ, та бяха полумъртви след тая нощ. Конете бяха също така много зле и макар че имаха великолепни сбруи, стояха с увиснали към земята ноздри, от които бухаха кълба пара. Хората, със сини лица, с угаснал поглед, не мислеха за победа. Мислеха само, че смъртта е по-добра от такава мъка, в каквато беше минала последната нощ, а най-хубавото нещо е бягството към родния край под горещите лъчи на слънцето.

В полската войска двайсетина души, облечени недостатъчно добре, умряха на разсъмване по насипите, но, общо взето, пехотата и конницата издържаха студа много по-добре от турците, защото ги крепеше надеждата за победа и почти сляпата вяра, че щом хетманът е решил да вкочанясват на студа, тая мъка е несъмнено за тяхно добро, а на турците трябва да донесе зло и гибел. Но все пак и те посрещнаха с радост първите зари на утрото.

В същото време пан Собески се появи на насипите. Тоя ден на небето нямаше утринно сияние, но сияеше лицето му, защото, като разбра, че неприятелят иска да му даде сражение в стана, беше сигурен, че този ден ще донесе страхотно поражение за Мохамед. И той минаваше на кон от полк на полк и повтаряше: „За поруганите черкви! За хулите срещу пресветата Дева в Каменец! За злините, нанесени на християнството и на Жечпосполита! За Каменец!“ А войниците гледаха страшно, сякаш искаха да кажат: „Ние едва стоим вече! Пусни ни, велики хетмане, и ще видиш!“ Бледата и възсива светлина на утринта с всеки момент ставаше по-ясна; в мъглата все повече се провиждаха редиците от конски глави, човешки фигури, копия, пряпорци, най-сетне пехотни полкове. И именно те започнаха най-напред са се придвижват към неприятеля и вървяха в мъглата като две реки от двете страни на конницата; после тръгна леката конница, като остави само в средата широка ивица, по която в удобен момент щяха да се втурнат хусарите.