Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 330

— Това е лошо — каза Кетлинг, — защото духът на гражданите ще се понижи.

— Нека да изгори всичко — отговори малкият рицар, — стига скалата, откъдето можем да се отбраняваме, да не бъде разбита.

В това време виковете се засилваха все повече. От катедралата се запалиха арменските складове на скъпи стоки, построени на главния площад и собственост на арменци. Там горяха грамадни богатства от злато, сребро, килими, кожи и скъпи платове. След малко тук-таме над къщите почнаха да се появяват огнени езици.

Володиовски силно се разтревожи.

— Кетлинг! — каза той. — Ти ръководи хвърлянето на гранатите и пречи колкото можеш на работата по минирането, а аз ще прескоча в града, защото сърцето ми тръпне за сестрите доминиканки. Слава Богу, че оставиха замъка на спокойствие и мога да се отдалеча…

В тоя момент в замъка наистина нямаше какво много да се прави, та малкият рицар яхна кон и замина. Върна се едва след два часа, придружен от пан Мушалски, който беше вече оздравял след удара, нанесен му от Хамди, а сега идваше в замъка, защото смяташе, че ще може при атаките да нанесе значителни поражения на поганците с лъка си и да придобие голяма слава.

— Здравейте! — каза Кетлинг. — Вече бях неспокоен. Какво става там у доминиканките?

— Всичко е добре — отговори малкият рицар. — Нито една граната не се е пукнала там. Мястото е тихо и безопасно.

— Ех, слава Богу! А Кшиша не се ли тревожи?

— Спокойна е, сякаш е у дома си. Двете с Башка са в една килия, а пан Заглоба е с тях. Там е и Нововейски, съзнанието на когото се е възвърнало. Искаше да дойде с мен в замъка, но още не може да стои дълго на крака. Кетлинг, сега иди ти там, а аз ще те заместя тук.

Кетлинг прегърна Володиовски, защото сърцето го влечеше силно към любимата Кшиша, и той веднага заповяда да му докарат коня. Но докато го докарат, продължи да разпитва малкия рицар какво става в града.

— Гражданите гасят много смело огъня — отговори малкият рицар, — но по-богатите арменски търговци, като видели, че горят складовете им, изпратили до епископа делегация с настояване градът да се предаде. Когато узнах това, въпреки че си бях обещал да не ходя на техни заседания, отидох. Там ударих по муцуната един, който най-много настояваше да се предадем, и епископът ми се разсърди за това. Лошо, братя! Страхът там обзема все повече хора и нашата готовност за защита им става все по-противна. Те ни корят, а не ни хвалят, защото казват, че напразно сме излагали града. Чувах също, че нападали Маковецки, задето се противопоставял на преговорите. Самият епископ му каза: „Ние не се отричаме нито от вярата си, нито от краля, но какво може да помогне по-нататъшната съпротива? Ти не виждаш ли, казва, оттук поруганите храмове, изнасилените честни девойки и невинните деца, влачени в робство? А с договор, казва, още можем да им осигурим съдбата и за себе си да издействаме свободно заминаване!“ Така говореше епископът, а пан генералът кимаше с глава и повтаряше: „По-добре да загина, но това е истина!“