Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 332

Внезапно в подножието на замъка отляво се чу пистолетен изстрел, който не проехтя особено силно във влажния въздух и при стрелбата от окопите може би щеше да замре, без да обърне внимание на обсадените, ако не беше страхотната врява, която настъпи веднага след него. „Стигнали са — помисли Кетлинг, — но дали ще се върнат?“ А там заехтяха човешки гласове, биене на барабани, свирене на пищялки, най-сетне гърмежи на еничарки, бързи и съвсем безредни. Стреляха от всички страни и масово; явно беше, че цели отряди са се притекли на помощ на миньорите, но както предвиждаше пан Володиовски, настана бъркотия и паника обзе еничарите, които от страх да не се избиват взаимно, се обаждаха със силни гласове и стреляха слепешката, отчасти във въздуха. Крясъците и стрелбата се засилваха всяка минута. Както при вмъкването на кръвожадни белки посред глухата нощ в заспал курник в тихата постройка внезапно се вдига безкраен шум, врява и кудкудякане — такава бъркотия внезапно настана и около замъка. От окопите започнаха да хвърлят към стените гранати, за да разсеят мрака. Кетлинг насочи двайсетина оръдия към турските войски, които бяха на стража, и отговори с картеч. Пламнаха турските подкопи, пламнаха стените. В града камбаните забиха тревога, защото всички сметнаха, че турците вече са се вмъкнали в крепостта. В турските окопи смятаха обратното, че силен отряд на обсадените атакува едновременно всички миньори — и се вдигна всеобща аларма. Нощта подпомагаше дръзката акция на пан Володиовски и Мушалски, защото беше много тъмно. Оръдейните изстрели и гранатите разкъсваха само за миг мрака, който след това ставаше още по-черен. Накрай небесните язове се отвориха изведнъж и захванаха да се леят потоци дъжд. Гръмотевици заглушиха стрелбата и като образуваха цели кръгове, кънтяха, ехтяха и предизвикваха страшно ехо в скалите. Кетлинг скочи от насипите, затече се с двайсетина души към отвора и зачака.

Но не чака дълго. Скоро тъмни фигури се замяркаха между гредите, с които беше преграден отворът.

— Кой иде? — викна Кетлинг.

— Володиовски! — гласеше отговорът.

И след миг двамата рицари се хвърлиха в прегръдките си.

— Е, какво? Какво стана? — питаха офицерите, които дотичваха във все по-голям брой при отвора.

— Слава Богу! Миньорите са избити до крак, сечивата им изпотрошени и разхвърляни. Работата им не става за нищо!

— Слава Богу! Слава Богу!

— А Мушалски върна ли се вече с хората си?

— Няма го още.

— Да бяхме се затекли на помощ? Ваша милост, панове, кой желае?

— Но в тоя момент отворът загъмжа отново. Това бяха хората на Мушалски, които се връщаха бързо и в много по-малък брой, тъй като мнозина бяха загинали от куршумите. Връщаха се обаче радостни, защото и те бяха успели в акцията си. Някои войници донесоха кирки, свредели, лостове за трошене на скали — като доказателство, че са били в самото място за миниране.

— А къде е пан Мушалски? — попита Володиовски.

— Вярно! Къде е пан Мушалски? — повториха няколко гласа. Хората от отряда на славния лъконосец почнаха да се споглеждат, когато един от драгуните, тежко ранен, се обади със слаб глас: