Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 328

— Няма да влязат!

Никога упоритостта на атака не се е разбивала в такава яростна отбрана. Офицерите и войниците се надпреварваха. Изглеждаше, че вниманието на тия хора е насочено към всичко друго, но не и към смъртта. А тя косеше гъсто. Загина пан Хумецки, после пан Мокошицки, командир на киевците. Най-сетне за гърдите се хвана със стон и белокосият пан Калушевски, стар приятел на Володиовски, воин добър като агне и страшен като лъв. Володиовски го придържа при падането, а той каза:

— Дай ръка, дай бързо ръка!

После добави:

— Слава на Бога! — и лицето му стана бяло като брадата и мустаците му.

Това беше пред четвъртата атака. Тогава отряд еничари се промъкна отсам отвора или по-скоро не можеше да се върне обратно поради много гъсто полетелите снаряди. Пан Володиовски се хвърли върху тях начело на пехотинците и те бяха избити мигновено с приклади и оберъчки.

Минаваше час след час, огънят не отслабваше. Но в това време из града се разнесе вест за героичната отбрана и разпали ентусиазма и желанието за бой. Гражданите поляци, особено младите, започнаха да се викат от града, да се споглеждат и да си дават кураж взаимно.

— Ще отидем на помощ на замъка! Да вървим, да вървим! Няма да оставим братята си да загинат! Хайде, момчета!

Такива гласове се носеха по централния площад, при портите и скоро неколкостотин души, въоръжени как да е, но със смелост в сърцата, тръгнаха към моста. Турците веднага насочиха към тях страхотен огън, така че мостът бързо се постла с трупове, но една част премина и веднага започна с голямо желание да стреля от насипа срещу турците.

Най-сетне беше отблъсната и четвъртата атака с толкова страшни загуби за турците, та изглеждаше, че ще последва миг почивка. Напразна надежда! Пукотът на еничарките не престана до вечерта. Едва когато засвириха за вечерен намаз, оръдията замлъкнаха и турците напуснаха развалините на новия замък. Тогава останалите живи офицери слязоха от другата страна на насипа. Без да губи нито минутка време, малкият рицар заповяда да се прегради отворът с каквото е възможно, с дървета, снопове пръчки, тухли, камъни от развалините, с пръст. Пехотинците, шляхтичите, драгуните, редници и офицери работеха в надпревара без оглед на чина. Очакваше се турските оръдия да се обадят всеки момент, но в края на краищата тоя ден беше ден на голяма победа на обсадените срещу обсадителите, та всички лица бяха ведри, а душите горяха от надежда и желание за по-нататъшна победа.