Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 326

Какво беше станало? На централния площад се появи пан Володиовски, придружен от пан Хумецки, защото тях генералът изпрати нарочно сами да дадат отчет за това, което става в замъка. Въодушевление овладя навалицата. Някои крещяха така, като че турците вече се бяха вмъкнали в града; сълзи изпълваха очите на други при вида на обожавания рицар, по когото личаха следи от необикновени усилия. Лицето му бе почерняло от барутния дим и отслабнало, очите зачервени и хлътнали, но той гледаше весело. Когато най-сетне двамата с Хумецки си пробиха път сред множеството и влязоха в съвета, където ги приветстваха радостно, епископът веднага каза:

— Мили братя! Nec Hercules contra plures! Пан генералът вече ни писа, че трябва да се предадете.

Тогава Хумецки, който беше много жив човек, освен това от голям род, та не се смущаваше от хората, отговори остро:

— Пан генералът си е загубил главата; той има само тая добродетел, че я излага на опасност. Що се отнася до отбраната, отстъпвам думата на пан Володиовски, защото ще съумее по-добре да говори по това.

Всички очи се обърнаха към малкия рицар, а той мръдна жълтите си мустачки и отговори:

— За Бога! Кой приказва тук за предаване? Нима ние не се заклехме пред живия Бог, че ще паднем до един?

— Заклехме се, че ще направим онова, което е по силите ни, и ние сторихме всичко! — отговори епископът.

— Кой каквото е обещавал, нека отговаря за него! Аз и Кетлинг се заклехме, че до смъртта си няма да предадем замъка, и не ще го предадем, защото ако аз съм задължен да удържам рицарската си дума, дадена пред всеки човек, какво остава тогава за дума, дадена пред Бога, който надминава всички по величието си?

— А как е със замъка? Чухме, че под портата има мина? Дълго ли ще издържите? — питаха многобройни гласове.

— Под портата или има мина, или ще има, но също така пред портата вече се издига и висок насип, а освен това заповядах да откарат крепостни оръдия на него. Мили братя, заклевам ви в Божиите рани; помислете, че когато се предавате, ще трябва да предадете и черквите в ръцете на поганците, които ще ги превърнат в джамии, за да ги поругават. Как можете да говорите за предаване с толкова леко сърце? С каква съвест искате да отворите на неприятеля вратата за сърцето на отечеството? Аз седя в замъка и не се страхувам от мини, а вие боите ли се от тях, когато сте в града, надалече? За Бога, не бива да се предаваме, докато сме живи! Нека споменът за тази отбрана да остане всред потомците, както остана збаражката!

— Турците ще превърнат замъка в куп развалини! — отговори някакъв глас.

— Нека го превърнат! От купа развалини също ще можем да се отбраняваме!

Сега малкият рицар позагуби търпение:

— И от купа развалини ще се отбранявам, кълна се в Бога! Най-сетне аз ви казвам следното: замъка няма да предам! Чувате ли?

— И ще погубиш града ли? — попита епископът.

— Ако ще трябва да стане турски, по-добре да го погубя! Дал съм клетва! Повече няма да си хабя думите и се връщам при оръдията, тъй като те защитават Жечпосполита, а не я предават!

След тия думи той излезе, последван от Хумецки, който затръшна вратата, и двамата забързаха, защото наистина се чувстваха по-добре всред развалините, труповете, куршумите, отколкото между хората със слаба вяра. По пътя ги настигна пан Маковецки.