Читать «С огън и меч» онлайн - страница 2

А понякога тук се разигравала страхотна война. Тогава по нея като вълни се носели татарски чамбули, казашки полкове, полски и влашки хоронгви; нощем конско цвилене съпровождало воя на вълците, гласът на котлите и на месинговите тръби летял чак до Овидското езеро и към морето, а по Черния друм и към Кучманск — същински човешки поток. От Каменец та чак до Днепър границите на Жечпосполита били пазени от станици и „полянки“ и по неизброимите ята птици, които, плашени от чамбулите, летели на север, се познавало кога пътищата ще се оживят. Ала татаринът, щом се покажел от Черни лес или прегазел Днестър откъм влашката земя, заедно с птиците стигал през степта в южните воеводства.

Но през зимата, за която става дума, птиците не се носеха с крясък към Жечпосполита. В степта беше по-тихо от обикновено. В момента, когато започва нашият разказ, слънцето тъкмо залязваше, а червеникавите му лъчи осветяваха съвсем пустата околност. В северния край на Дивите поля, край река Омелник, чак до устието й, дори най-силният поглед не би могъл да открие нито една жива душа, ни най-малко движение в тъмните, изсъхнали и повехнали буренаци. Само половината от слънчевия диск още надничаше зад хоризонта. Небето беше вече тъмно, а после и над степта постепенно почна все повече да се смрачава. На левия бряг, на едно малко възвишение, което повече приличаше на могила, отколкото на хълм, се белееха остатъци от зидовете на станица, издигната някога още от Теодорик Бучацки, а по-късно унищожена при нападенията. От тия руини падаше дълга сянка. Малко по-нататък лъщяха водите на широко разлетия Омелник, който на това място завива към Днепър. Но блясъците по небето и земята гаснеха все повече. От небето долиташе само грак на жерави, устремени към морето; никакъв друг глас не нарушаваше тишината.

Над пустинята падна нощ, а заедно с нея настъпи часът на духовете. По онова време рицарите, които пазеха по станиците, си разказваха, че нощем в Дивите поля сенките на убитите, намерили там внезапна смърт без изповед и покаяние, ставали и играели хора, на което не можел да им попречи никакъв кръст или черква. Затова, когато започваха да догарят фитилите към полунощ, по станиците четяха молитви за умрелите. Говореше се също така, че тия сенки на конници, които бродят из пустошта, препречват друма на пътниците, стенат и молят за светия кръстен знак. Между тях имало и вампири, които тичали след хората и виели. Опитното ухо отдалеко различавало виенето на вампирите от вълчия вой. Виждани били също цели пълчища от сенки, които понякога толкова се приближавали до станиците, че стражите свирели тревога. Всичко това обикновено предвещавало голяма война. Срещата на отделни сенки също не вещаела нищо добро, но невинаги от това трябвало да се очаква и някакво зло, защото често пъти и жив човек се появявал и изчезвал като сянка пред пътниците, та можело да го сметнат за дух.