Читать «Деветте дракона» онлайн

Майкъл Конъли

Деветте дракона

(Хари Бош -15)

На всички от „Ентърпрайз Булевард Лебанън“, щата Индиана — огромна благодарност!

Благодарности

Тази книга нямаше да бъде написана без помощта на Стивън Васик и Денис Войчеховски. Стив ми показваше всичко, от което имах нужда в Хонконг, а Войо намираше каквото ми трябва в интернет. Вечно ще им бъда признателен.

Освен това изключително много ми помогнаха Ася Мучник, Бил Маси, Майкъл Пийч, Шанън Бърн, Джейн Дейвис, Сиу Уай Май, Памела Маршал, Рик Джаксън, Тим Марша, Майкъл Крикорян, Терил Ли Ланкфорд, Даниъл Дейли, Роджър Милс, Филип Спитцър, Джон Хотън и Линда Конъли. Много благодаря на всички ви.

Специална благодарност на Уилям Дж. Братън, началник на Лосанджелиското полицейско управление от 2002 до 2009 г., задето отвори много врати пред нас с Хари Бош.

Първа част

Специален отдел „Убийства“

1.

Хари Бош погледна отсреща към работното място на партньора си и го видя да изпълнява ежедневния си ритуал — подреди купчините папки, разчисти документите от средата на бюрото и накрая прибра изплакнатата си чаша за кафе в чекмеджето. Бош си погледна часовника. Още нямаше четири без двайсет. Всеки следващ ден Игнасио Ферас като че ли започваше ритуала с минута-две по-рано от предишния. Беше едва вторник, непосредствено след Деня на труда, начало на по-къса работна седмица, а той вече се готвеше да си ходи. Това винаги се случваше след телефонно обаждане от вкъщи. Там го очакваше жена му с малкото им дете и новородените им близнаци. Тя следеше часовника така, както собственик на сладкарница следи пълничките хлапета. Имаше нужда от отдих и мъжът й трябваше да се прибере, за да й го осигури. Макар бюрото му да се намираше от другата страна на пътеката и въпреки високите метър и двайсет звукоизолиращи стени, които разделяха работните пространства в новото помещение на отдела, Бош обикновено чуваше и двете страни на разговора. Винаги започваше с въпроса „Кога ще се прибереш?“

След като постави бюрото си в пълен ред, Ферас се обърна към Бош.

— Тръгвам си, Хари — осведоми го той. — Ще гледам да изпреваря задръстванията. Имам да провеждам доста разговори, ама те ми знаят мобилния. Няма смисъл да вися тук само за това.

Докато говореше, Ферас разтриваше лявото си рамо. И това беше част от ритуала. Така безмълвно напомняше, че преди две години е бил ранен и заслужава да си тръгне по-рано.

Бош само кимна. Не ставаше въпрос дали партньорът му си тръгва рано и какво е заслужил. Проблемът беше в неговата ангажираност към мисията на спецотдел „Убийства“ и дали ще е на разположение, когато получат поредното повикване. Преди да се върне на работа, Ферас беше преминал деветмесечен цикъл на физиотерапия и рехабилитация. Но през изтеклата оттогава година той работеше с неохота, която поставяше на изпитание търпението на Бош. Не проявяваше ангажираност и на Бош започваше да му омръзва да го чака.

Започваше да му омръзва да чака и ново убийство. Бяха приключили последното разследване преди четири седмици и летните жеги отдавна бяха настанали. Хари знаеше, че предстои ново убийство — знаеше го толкова сигурно, колкото че вятърът на Санта Ана духа от планинските проходи.