Читать «Ченгета» онлайн - страница 221

— Тя няма да е там, Хари — отвърна Едгар. — Шегуваш ли се?

— Зная, че няма да е там. Просто искам да поговоря малко със старата госпожа.

Той откри къщата без да се загуби и паркира в отбивката. Маздата все още бе там и като че ли не беше помръдвала.

— Ако искате, останете в колата. Ще се забавя само за минута.

— Ще дойда с теб — отвърна Райдър.

— Аз ще остана и няма да спирам климатика — каза Едгар. — Всъщност, предлагам да карам първи на връщане.

Той също излезе от автомобила и зае мястото на Бош зад волана.

Бош почука на вратата и тя скоро се отвори. Старата дама трябва да бе чула или видяла колата им.

— Да — рече тя, като открехна вратата съвсем леко. — Гретхен още не се е прибирала.

— Зная, г-жо Алекзандър. Всъщност искам да разговарям с вас.

— С мен ли? За какво, за Бога?

— Бихте ли ни пуснали вътре? Тук е горещо.

Тя отвори вратата с примирено изражение на лице.

— И вътре е горещо. Не мога да си позволя да включа климатичната инсталация на по-малко от двайсет и шест градуса.

Бош и Райдър влязоха в дневната. Детективът представи партньорката си и тримата седнаха. Сега Бош седна на ръба на дивана, спомняйки си как беше хлътнал предишния път.

— Добре, за какво става дума? Защо искате да разговаряте с мен?

— Искам да ми разкажете за майката на внучка ви — отвърна Бош.

Старицата зяпна и той забеляза, че Райдър е също толкова объркана.

— За майка й ли? — попита Дороти. — Майка й отдавна я няма. Нямаше благоприличието да види как расте собственото й дете. Майка й няма значение.

— Кога си е тръгнала?

— Преди много време. Гретхен още беше в пеленки. Просто ми остави бележка, в която ми пожелаваше късмет. Беше си тръгнала.

— Къде е отишла?

— Нямам никаква представа и не искам да зная. Добре, че се отървах от нея, ето какво ще кажа. Да обърне гръб на онова прелестно момиченце. Нямаше благоприличието поне да се обади или да прати картичка.

— Откъде знаете, че още е жива?

— Не зная. Може отдавна да е умряла. Изобщо не ме интересува.

Старицата бе лоша лъжкиня — от онези хора, които започват да говорят по-високо и да се преструват на ядосани, когато лъжат.

— Но ви е пращала пари, нали? — попита Бош.

Жената намусено погледна надолу към ръцете си и това потвърди предположението му.

— Колко често?

— Един-два пъти на година. Изобщо не беше достатъчно, но няма значение.

— Как получавахте парите?

— По пощата. Бяха в брой. Зная, че идваха от Шърмън Оукс, Калифорния. Пощенското клеймо винаги беше оттам. Защо ме разпитвате за тези неща?

— Как се казваше дъщеря ви, Дороти?

— Тя е от първия ми съпруг. Тогава се казвах Джилрой, така се казваше и тя.

— Дженифър Джилрой — рече Райдър, повтаряйки истинското име на Вероника Алайзо.

Старицата изненадано погледна към Райдър, но не я попита откъде знае.

— Наричахме я Джени — каза тя. — Както и да е, нали разбирате, когато започнах да гледам Гретхен, бях омъжена за втори път и имах нова фамилия. Дадох я на детето, та хлапетата в училище да не я дразнят за името й. Всички винаги са си мислели, че съм нейна майка и ние нямахме нищо против. Никой не трябваше да разбере истината.