Читать «Кралството» онлайн - страница 151

— Помниш ли предчувствието си, че Шангри-Ла е бил храм или манастир? Е, мисля, че го намерихме.

— Май си прав. Изумително е какво могат да сторят хиляда години непрестанен растеж! Е, това обаче не променя плана ни, нали? Претърсваме комплекса и се срещаме след два часа.

— Добре. До след два часа.

След като Сам и Реми вече не се съмняваха, че се намират сред нещо построено от човешка ръка, започнаха да се оглеждат по-внимателно. Всеки квадратен метър от комплекса беше обрасъл с лиани и корени. Отпред Сам се опитваше да размахва мачетето си в тесни дъги, но въпреки това от време на време удряше по камъните.

Стигнаха до някаква ниша и спряха.

— Угаси лампата — каза Сам и угаси своята.

Реми го стори. Когато очите им привикнаха с тъмнината, започнаха да различават бледи петна слънчева светлина през покритите с растителност стени и тавана.

— Прозорци по стените и тавана — отбеляза Реми. — Сигурно е било изумителна гледка.

Сам и Реми се заизкачваха по едно стълбище и скоро стигнаха до площадка, където стълбите продължиха в обратната посока, нагоре до втория етаж. Минаха през един свод и пред очите им се откри широко пространство. Корени и лиани покриваха сводестия таван. Нарекоха помещението Голямата стая. По протежението й имаше шест полуизгнили дървени стълба, вероятно подпорни, които се крепяха единствено благодарение на обвитите около тях лиани. Точно срещу стълбището, от което дойдоха, имаше още едно, което водеше нагоре в мрака.

Сам и Реми се разделиха, за да огледат пространството. До далечната стена имаше редица каменни пейки, издълбани в стената, а пред тях в каменния под — шест правоъгълни отвора.

— Това са вани — каза Реми.

— Приличат на гробове.

Реми приклекна до един от отворите и почука по стената му с мачетето. То издрънча познато.

— Тук има още — каза Сам, като приближи другата страна.

Откриха полукръг от каменни пейки. Пред тях се виждаше кръгъл отвор, по-широк, отколкото Сам беше висок. Реми повтори упражнението с мачетето, но не успя да стигне до дъното на шахтата. Сам откри един камък, отчупен от близката пейка, и го хвърли в отвора.

Камъкът тупна приглушено.

— Около три метра дълбочина — каза Сам.

Приклекна и светна с челника си надолу, но през мрежата корени и лиани не се виждаше нищо.

— Ехо! — провикна се той. Нямаше ехо.

— Твърде много растения — предположи Реми.

Сам намери още един камък и се приготви да го хвърли.

— Какво правиш?

— Не мога да спра любопитството си. Не видяхме тази шахта на долния етаж, което значи, че е била зад някоя стена. Трябва да има някаква цел.

— Давай тогава.

Сам се наведе над дупката и хвърли камъка. Той първо се удари глухо, след това отново и накрая изтрака в твърда повърхност.

Реми каза:

— Добре, че го направи. Трябва да води някъде. Искаш ли…

Радиостанцията на Сам пропука. Насред пращенето се чуваше човешка реч. Изливаше се бързо и думите се припокриваха.

— Мисля, че са Гупта и Аджай — каза Реми.

Сам натисна бутона за връзка.

— Аджай, чуваш ли ме? Аджай, обади се!

Пращене. След това се чу гласът на Джак: