Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 9
Клайв Касслер
— Добре ли си?
— Да. След минута се връщам.
Минутите станаха две, после три. Накрая Сам се провикна през шубраците:
— Реми, би ли дошла, моля те?
„О, Боже“, помисли тя, като долови палавия тон на гласа му. Обичаше приключенските импулси на съпруга си, но точно сега си мечтаеше за топъл душ.
— Какво има?
— Трябва да дойдеш!
— Сам, тъкмо поизсъхнах. Не можеш ли…
— Не, ти самата би искала да го видиш. Повярвай ми!
Реми въздъхна и слезе от скифа. След десет секунди беше при Сам. Дърветата от двете страни на протока оформяха почти плътен зелен тунел над водата. Тук-там се процеждаха слънчеви лъчи, които играеха по покритата с водорасли вода.
— Много мило, че дойде — ухили се той и я целуна по бузата.
— Добре, умнико, какво…
Сам почука с кокалчета по безформеното парче дърво, на което се беше подпрял, но вместо глухия звук, който очакваше, тя чу металическо дрънчене.
— Какво е това?
— Не съм сигурен. Част от него. Каква точно, ще разбера, като сляза долу и се вмъкна вътре.
— Част от какво? Къде да се вмъкнеш?
— От тук, ела.
Сам я улови за ръката и заплува странично навътре в протока, докато не стигна до един завой, при който водата се стесняваше до шест метра. Там спря и й посочи близо до брега ствол на кипарис, увит в пълзящи растения.
— Там. Виждаш ли го?
Тя присви очи и наклони глава наляво, после надясно.
— Не. Какво трябва да видя?
— Онзи клон, който се подава от водата… дето завършва като буквата „Т“…
— Да, виждам го.
— Вгледай се по-внимателно. Присвий очи.
Тя присви очите си толкова силно, че най-после това, което беше пред тях, се регистрира в мозъка й.
— Мили Боже, това… Не може да бъде!
Ухилен до уши, Сам кимна.
— Аха. Именно. Това, мила, е перископ на подводница!
Глава 2
Хедеон Бондарук стоеше до един от прозорците, които стигаха от пода до тавана, и гледаше към Черно море. Кабинетът беше тъмен, осветен само от мъждивите лампи на тавана, които хвърляха матови петна в ъглите. Над Кримския полуостров бе нощ, но на запад, в посока към румънския и българския бряг, се виждаха буреносни облаци, които се движеха на север, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. През няколко секунди те пулсираха и изстрелваха светкавици, прорязващи хоризонта като жили. До час бурята щеше да връхлети и Бог да е на помощ на онези, които са достатъчно глупави да се оставят да ги хване сред вълните на Черно море.
Или да не им е на помощ, помисли си Бондарук. Все едно. Бурите и болестите, пък и даже войните, са начин природата да подбира стадото. Не изпитваше никаква търпимост към хора, които нямат достатъчно разум или сила да се защитят от ударите на живота. Този урок той научи още като малък и никога нямаше да го забрави.
Бондарук беше роден през 1960 г. в едно селце на юг от Ашхабад в Туркменистан високо в планината Копет Даг. Майка му и баща му, както и техните родители преди това, бяха все фермери и овчари, които живееха в сивата географска област между Иран и тогавашния Съветски съюз, и като ВСИЧКИ родом от тия места, бяха жилави, самоуверени, свирепо независими, непризнаващи нито една страна за своя родина. Студената война обаче имаше други планове за Бондарук и семейството му.
