Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 2

— Не, генерале — отвърна Констан.

Предния ден дивизионният генерал Арно Лоран, един от най-доверените командири и близък приятел на Наполеон, беше повел отряд войници на разузнаване в прохода. Малко вероятно беше да се натъкнат на вражески сили, но Наполеон се беше научил, че трябва да бъде готов и за невъзможното. Прекалено много велики мъже са се хващали в капана на допускането. Тук обаче най-лошите врагове бяха времето и релефът.

Проходът Гран Санбернар бе разположен на две хиляди и петстотин метра надморска височина и бе видял немалко армии, пресичащи Алпите — галите през 390 г. пр.Хр. на път към Рим, прочутите слонове на Ханибал през 217 г. пр.Хр., Карл Велики през 800 г. на връщане от коронацията си в Рим като първият император на Свещената Римска империя.

Добра компания, помисли Наполеон. Дори един от неговите прадеди, Пипин Къси, крал на Франция, през 753 г. беше прекосил Ленинските Алпи, за да се срещне с папа Стефан III.

„Само че там, където други крале са се проваляли във величието си, аз няма да го допусна“, напомни си той. Империята му щеше да се разрасне, надминавайки най-смелите мечти на всички преди него. Нищо няма да се изпречи на пътя му — нито вражеските армии, нито времето, нито планините, със сигурност не и някакви надути австрийци.

Докато той воюваше в Египет, австрийците набързо си присвоиха италианската територия, присъдена на Франция според договора от Кампо Формио. Но триумфът им ще е краткотраен. Австрийците нито очакваха нападение по това време на годината, нито можеха да си представят, че някоя армия ще посмее да премине през планините през зимата.

С отвесните си скални стени и виещи се клисури тази част на Алпите беше истински кошмар за самотните пътешественици, да не говорим за четирийсетхилядна армия. Още от септември проходът се покриваше с десет метра сняг, а температурите редовно падаха под нулата. На всеки завой над главите на войниците надвисваха преспи, високи на места колкото десетима мъже, заплашвайки да ги погребат заедно с конете. Дори в най-слънчевите дни в прохода се стелеха мъгли чак до следобед. Често без никакво предупреждение извиваха виелици, превръщайки спокойния ден в страховит снежен кошмар, в който не се виждаше и на крачка. Но най-страшни бяха лавините — достигащи половин километър ширина, те ревяха по склоновете, готови да погребат всеки, който е имал лошия късмет да се изпречи на пътя им. Дотук Господ пощади всички, с изключение на двеста души от хората му.

— Докладът на интенданта?

— Ето го, генерале — камериерът извади сноп листа от шинела си и ги подаде на Наполеон, който набързо прегледа цифрите. Истината беше, че бойната готовност на армията минава през стомаха. Дотук мъжете му бяха погълнали 19 817 бутилки вино, един тон сирене, 770 килограма месо.

Някъде отпред се чуха викове:

— Лоран, Лоран!

„Най-сетне!“, измърмори Наполеон на себе си.

От снежната виелица изникнаха дузина ездачи здрави и силни войници, най-добрите, които имаше, също като командира си. Нито един не яздеше приведен, всички стояха изправени с високо вдигнати брадички. Генерал-майор Лоран спря коня си пред Наполеон, отдаде чест и слезе. Наполеон го прегърна, после отстъпи назад и направи знак на Констан, който бързо дотича и подаде бутилка бренди на Лоран. Генералът отпи две глътки и върна бутилката.