Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 36

— Мразя вкуса им — обясни Бондарук, като изрита единия с крак. — Но на кучетата упражнението им харесва. А ти, Холков? Обичаш ли лова?

Застанал на няколко метра зад Архипов, Владимир Холков наклони глава на една страна, замисли се и каза:

— Зависи от плячката.

— Добър отговор.

Холков и Архипов служиха през голяма част от времето заедно в Спецназ. Архипов беше командирът, Холков — верният изпълнителен офицер, и тази връзка продължи в цивилния им живот като най-високоплатени наемници. През последните четири години Хедеон Бондарук неизменно плащаше най-добре за услугите им, от което Архипов натрупа солидно богатство.

След като докладваха на Бондарук, че не са успели да открият семейство Фарго, Холков и Архипов бяха извикани тук, в лятната вила на шефа в подножието на планините на Кримския полуостров. Макар двамата да пристигнаха предишния следобед, Бондарук още не бе споменал за случая.

Архипов не се страхуваше от никого — Холков се бе уверил в това десетки пъти на бойното поле — но и двамата разпознаваха опасните хора, когато ги срещнат. Бондарук определено беше от най-коварните. Макар да не беше ставал свидетел на подобно нещо, Архипов не се съмняваше в способността на Бондарук за насилие. В негово присъствие винаги бяха нащрек, не от страх, а от възпитана с много усилия, здравословна предпазливост. Бондарук беше непредсказуем като акула. Плуваше си спокойно наоколо, без да обръща внимание на нищо, готов да атакува всеки миг. Дори сега, както си говореха, Холков знаеше, че шефът му държи набитото си войнишко око върху пушката на Бондарук, наблюдавайки внимателно цевта й все едно е пастта на голяма бяла акула.

Холков знаеше малко за младите години на Бондарук в Туркменистан. Фактът, че най-вероятно е избил десетки негови сънародници — може би дори такива, които е познавал — не значеше нищо за него. Войната си е война. Най-добрите войници, тези, които изпъкваха и оцеляваха, обикновено се отнасяха към убиването на врага без всякаква страст и чувство.

— Лесно е да бъдеш добър стрелец с добро оръжие — каза Бондарук, като пречупи цевта и извади гилзата.

— Изработена е по поръчка от „Хамбруш Ягдвафен“ в Австрия. Можеш ли да познаеш на колко години е, Григорий?

— Идея си нямам — отговори Архипов.

— На сто и осемдесет! Принадлежала е на самия Ото фон Бисмарк.

— Не може да бъде!

— Парче жива история — продължи Бондарук, без да обръща внимание на забележката. — Виж там долу. — Той посочи на югоизток към брега. — Виждаш ли онези ниски хълмове?

— Да.

— През 1854-та, по време на Кримската война, там се водила битката при Балаклава. Чувал ли си онази поема на Тенисън, „Атаката на леката бригада“?

Архипов сви рамене:

— Май сме я учили в училище.

— Самата битка била засенчена от поемата — дотолкова, че средният човек днес няма представа от историята. Седемстотин британски войници — кавалеристи от Четвърти и Тринайсети лек драгунски полк, Седемнайсети кавалерийски и Осми и Единайсети хусарски, нападат руските позиции, отбранявани с оръдия. Когато димът се разнася, от бригадата са останали живи по-малко от двеста души. Ти си военен, Владимир. Как би нарекъл това — глупост или храброст?