Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 17

— Как си с нощното зрение? — попита Сам.

— Добре… защо?

Вместо отговор Сам изключи фаровете и ускори, скъсявайки дистанцията със задните светлини на „Буика“.

Реми гледаше съпруга си с присвити очи.

— Ти май наистина се притесни?

Той кимна, стиснал зъби.

— Просто предчувствие. Надявам се да греша.

— И аз. Малко ме плашиш.

Той се пресегна и стисна бедрото й.

— Някога да съм се забърквал в неприятности?

— Ами сещам се за един случай…

— Без да се погрижа да се измъкнем?

— Не.

— Имаме ли обхват?

Реми извади мобилния телефон и погледна екрана.

— Не.

— По дяволите. А карта носим ли?

Реми бръкна в жабката, намери карта и я отвори. След трийсет секунди каза:

— Сам, тук няма нищо. Нито къщи, нито ферми — нищо мили напред.

— Става все по-интересно.

Пред тях стоповете на „Буика“ светнаха веднъж, после още веднъж, колата зави надясно и се скри зад група дървета. Сам също зави и намали точно навреме, за да види как колата свива наляво по една пътека на стотина метра пред тях. Сам изключи двигателя и свали страничния прозорец. Между дърветата видя как фаровете на „Буика“ също изгасват, после се отвори една врата, след десет секунди още една.

Чу се глас:

— Не, недейте!

Гласът на Фробишър. Явно развълнуван и уплашен.

— Е, това май решава въпроса — каза Сам.

— Да — съгласи се Реми, — какво ще правим?

— Ти ще отидеш с колата до най-близката къща или място, на което имаш обхват, и ще повикаш полицията. Аз ще…

— О, не, Сам, нищо такова няма да правиш!

— Реми, моля те…

— Казах „не“, Сам!

— Реми… — изохка Сам.

— Губим време.

Сам познаваше жена си достатъчно добре, за да знае какво означава този глас и издадената брадичка. Беше вкопала крака в земята и толкова.

— Добре — отстъпи той, — но без глупави рискове, нали?

— Това важи и за теб.

Той се ухили и намигна.

— Не съм ли олицетворение на предпазливостта? — После добави: — Не ми отговаряй.

Глава 5

Без да включва фаровете, Сам насочи „БМВ“-то по пътя, стараейки се да избягва дупките, докато не стигнаха на петдесетина метра от отклонението. Спря и изгаси двигателя.

— Ще ме почакаш ли в колата?

Реми се намръщи.

— Май не се познаваме — рече тя и протегна ръка за здрависване, — аз съм Реми Фарго.

Сам въздъхна.

— Схванах.

Набързо се разбраха за стратегията „ами-ако-в-най-лошия-случай“, после Сам й подаде якето си и двамата се измъкнаха от колата.

Слязоха в дълбоката канавка, скрита от високи треви, която продължаваше чак до пътеката и свършваше с дренажна тръба.

Вървяха приведени и през няколко крачки спираха да се ослушат. Когато стигнаха до пътеката, се изкатериха горе и се запромъкваха между дърветата. След двайсетина метра горичката се разреди и те се озоваха в края на голяма поляна.

Пространството, което се разкри пред тях, беше огромно: може би два акра, осеяни с груби цилиндрични форми, някои с размерите на гаражи, други — на малки автомобили, които лежаха под различни ъгли като части от детски конструктор. Постепенно, когато очите му се приспособиха към тъмнината, Сам разбра какво вижда: морга за парни котли. Защо и как се бяха озовали тук, в средата на мерилендската провинция, оставаше загадка, но фактът си е факт. Съдейки по размерите им, котлите идваха от най-различни места — локомотиви, кораби, заводи. Дъждът беше свалил нападалите отгоре листа и тропаше тихо по стоманата, а ехото отекваше между дърветата.