Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 13

Лобито на хотела беше в старомоден, донякъде безвкусен кънтри стил — стените бяха украсени с акварелни пейзажи на местни художници, в камината пращяха дърва, а от скрити тонколони се носеше тиха келтска народна музика.

Сам чу изскърцването на стълбите и вдигна поглед навреме, за да види Реми, която слизаше, облечена с кремави панталони на „Ралф Лорън“, кашмирено поло и керемиден шал на раменете. Кестенявата й коса беше вързана на хлабава опашка, а няколко кичура докосваха нежната й шия.

— Съжалявам, закъсняхме ли? — попита тя, като пое ръката, която той й подаде.

Няколко секунди Сам не можа да откъсне поглед от нея, после се прокашля.

— Като те гледам, ме е страх, че времето е спряло.

— О, я стига!

Начинът, по който стисна ръката му, обаче опроверга думите й и му подсказа, че сладникав или не, комплиментът е оценен по достойнство.

— Ще вървим или с колата? — попита тя.

— Да повървим. Вечерта е страхотна.

— А и рискът да ти лепнат още една глоба — по-малък.

По пътя към града Сам беше натиснал газта на „БМВ“-то под наем малко повече от необходимото за голямо раздразнение на местния полицай, който се опитваше да хапне сандвич до един билборд.

— Това също — съгласи се той.

Във въздуха се усещаше лек пролетен хлад, но не неприятен, а от храстите до тротоара се носеше крякане на жаби. Отидоха в италианското ресторантче с навеса на бели и зелени квадрати, което беше само на две пресечки разстояние. Стигнаха за пет минути. Настаниха се и се съсредоточиха върху листа с вината. Спряха се на френско „Бордо“ от Барсак.

— И колко си сигурен? — попита Реми.

— Имаш предвид онова нещо ли? — заговорнически прошепна Сам.

— Мисля, че можеш да кажеш думата, Сам. Надали на някого му пука.

Той се усмихна.

— Подводницата. Доста съм сигурен. Ще трябва да се спуснем да проверим, разбира се, но не мога да си представя какво друго може да е.

— Но какво прави тук? Толкова нагоре по реката?

— Това е загадка, която ще ни се наложи да разрешим, нали така?

— Ами Пати Канън?

— Тя може да почака няколко дни. Ще идентифицираме подводницата, ще пуснем Селма и останалите да нищят загадката, а ние ще се върнем към нашата социопатична убийца и търговка на роби.

Реми се замисли за кратко, после сви рамене.

— Защо пък не. Животът е кратък.

Селма Уондраш беше главата на тричленния им изследователски екип в Сан Диего. Беше вдовица, изгубила съпруга си, пилот изпитател от военновъздушните сили, в катастрофа преди десет години. Запознали се в Будапеща в началото на деветдесетте: тя — студентка в университета, той — пилот на изтребител в отпуск. Въпреки че живееше в Съединените щати вече петнайсет години, Селма още не се беше отървала от акцента си.

След завършването на „Джорджтаун“ и получаването на американско гражданство, тя работеше в отдела за Специални колекции на Библиотеката на Конгреса, докато Сам и Реми не я отвлякоха. Освен като блестящ изследовател, Селма се беше доказала като превъзходен пътнически агент и гуру на логистиката, като успяваше да организира всичките им пътувания с военна точност и ефективност.