Читать «Предателство» онлайн - страница 29

— Добре, съжалявате. — Тя посочи плика в ръката му: — Ами това какво е?

— Писмо, което Ивън ме помоли да ви предам. Тревожеше се за вас.

— Защо се тревожи за мен? Той е онзи, който е в зоната на войната.

— Не е получавал писма от вас.

— Точно така. Защото не съм писала нито едно. Скъсахме. Може би не ви е казвал това. Какво иска да чуе от мен?

— Не знам. Аз съм само пратеникът. Работата ми е да ви предам това последно писмо и после да му съобщя, че сте добре.

— Добре съм.

— Да, виждам. Искате ли да го вземете?

Тя не помръдна.

Той зачака с плика в протегнатата си ръка, вперил поглед в нея и напълно завладян от това забележително лице. Косата й беше отметната назад и разкриваше чисто, широко чело. Току-що се беше къпала, затова нямаше и следа от грим, който да покрива пейзажа от бледи лунички под раздалечените леденосини очи, разлети върху добре очертаните скули. Дори без червило устата й изглеждаше леко нащърбена.

Нолан се застави да отклони поглед. Трябваше да положи доста усилия.

Тара сведе поглед към плика.

— Да не би да си мисли, че не съм получила другите му писма? — попита тя. Раменете й се отпуснаха, сякаш нещо в нея се предаде. — Не искам да започваме отново. Не го ли разбира? Никога няма да се получи.

— Защото мислите по различен начин за войната?

— Не е само това.

— Не?

— Не. Защо питате?

— Защото той изглежда смята, че именно това е причината. Имам предвид войната. Макар че му казах, а ще го кажа и на вас, хора, които се обичат, не се разделят заради такова нещо.

— Заради това дали са съгласни, че убиването на хора е начин да се разрешат световните проблеми? О, да, мисля че го правят.

Никой от двамата не помръдна.

— Не съм казала, че го обичах.

Нолан наклони глава и каза:

— Когато си мислехте, че съм дошъл да ви съобщя, че е убит, ми се стори сякаш не ви беше безразлично.

— Човек може да не е безразличен към някого, без да е влюбен в него или да иска той да умре. Не смятате ли, че е възможно?

— Разбира се. — Жената беше красива, но Нолан си помисли, че малка проверка на отношението й няма да навреди. — Всичко е възможно — каза. — Например, възможно е някой ден да си промените мнението за хората, които си рискуват живота, за да ви гарантират свободата.

Тук наистина уцели болезнена точка. Лицето й потъмня.

— Не е честно — отвърна тя. — Не изпитвам нищо друго, освен уважение към военните.

Устата му се разтегли в усмивка, но очите останаха студени.

— Разбира се, че ги уважавате — рече. — Само не искате да се ожените за един от тях.

— Освен това — продължи тя — тази война не се води, за да се гарантира нечия свобода. Всичко опира само до петрола.

Нолан само поклати глава. Като че ли да се биеш за петрол или за друго необходимо нещо бе грешно. Той погледна надолу към ръката си и я протегна:

— Ще вземете ли това писмо или не?

Устата й се превърна в твърда линия и тя погледна плика, сякаш бе нещо, което би могло да я ухапе. И вероятно в известен смисъл можеше. Накрая поклати глава:

— Не мисля. Не съм отваряла нито едно от другите. И не смятам да започвам да ги чета.