Читать «Предателство» онлайн - страница 27

Нолан се изправи, вдигна ръка с изпъната длан, а Ивън се протегна и я удари достатъчно силно, за да се чуе пляскането в празната стая. Обратно на стола си, Нолан вдигна бирата и двамата мъже се чукнаха и пиха едновременно по една дълга глътка.

Когато Нолан донесе за трети път бира и те отново се чукнаха, той посочи писмото, което все още лежеше на масата между тях.

— Поддържаш ли връзка с някой у дома, който би могъл да я намери и да поговори с нея? Да открие какво се е случило.

— Всъщност не. Това място не е най-доброто от гледна точка на комуникациите, както сигурно си забелязал.

— Имаш ли семейство?

— Да, но… какво трябва да направя? Да помоля брат си или майка си да проверят дали Тара е добре? Нали ще изглежда странно. Тя може да си помисли, че я следя или кой знае какво.

— Е, ето какво ти предлагам — Нолан отново вдигна бирата си. — Утре летя за Сан Франциско. Ти ми даваш това писмо, а аз го нося лично на нея и я питам дали е чела и останалите. Ще науча цялата история. Връщам се след две седмици.

— Прибираш се вкъщи? Защо?

Той махна с ръка.

— Някаква логистична глупост за Джак. Проблеми в офиса. Да се покажа и да се уверя, че екипажът е на борда и работи. Ако получим някои от тези нови поръчки ще ни трябва нова сграда у дома. — Той сви рамене. — Бизнес. Работата е там, че ще имам достатъчно време да стигна с кола до Редууд Сити. Ще разузная какво е станало с твоето бебче.

— Бивше.

— Както и да е. — Той се пресегна, завъртя плика и прочете: „Тара Уитли“. Красиво име.

— Красиво момиче — каза Ивън.

— Вярвам ти.

— Наистина ли нямаш нищо против да отидеш и да й предадеш писмото?

Нолан разпери широко ръце:

— Хей, приятел! Моля те. Забрави за това. Вече е направено.

4.

Рон Нолан седна на горното стъпало на засенченото външно стълбище, което водеше към втората площадка в кооперация „Еджууд“, Редууд Сити, Калифорния. Сянката бе благосклонно хвърлена от двойка гигантски магнолии, които сякаш стояха на стража пред входа на комплекса.

Един час по-рано, някъде около пет, той беше изкачил стъпалата и позвъни на номер 2С, но никой не отвори. Можеше да се обади предварително и да си уговори среща — името на Тара Уитли бе в телефонния указател — но си помисли, че е по-добре просто да се появи и да й предаде лично писмото. Не искаше да й дава възможност да откаже да го види или да каже, че не й пука, ако не получи следващото писмо от Ивън. Това би усложнило всичко. По-добре беше да се появи неочаквано и да свърши работата.

Не бързаше. Щеше да отдели час-два тази вечер и ако дотогава не се прибереше, щеше отново да дойде по-късно вечерта или на другия ден. Ивън му беше казал, че по това време на лятото тя прекарваше повечето дни в класната си стая, като я подготвяше за началото на учебната година. Тара преподаваше на шести клас в „Сейнт Чарлз“, католическо училище в съседния град. Ивън предполагаше, че не излиза с никого, поне не още. Беше почти сигурен, че си е в къщи някъде за вечеря през повечето вечери, ако всичко с нея е наред — ако не беше пострадала, болна или умряла.