Читать «Предателство» онлайн - страница 28

Затова той чакаше, разположил се удобно на твърдото каменно стъпало. Времето бе направо идеално; следобедният аромат на оградата от гардении скриваше автомобилните газове от натовареното улично движение. Отдолу се издигаше мирис на прясно окосена трева, слабо полъхваше на хлор откъм басейна, единият ъгъл на който се виждаше отляво. Ако затвореше за миг очи, Нолан можеше да си представи, че е отново в гимназията. В басейна се смееха и цопаха хора, и безплътните звуци се смесваха с мекотата на въздуха, за да го унесат в дрямка след миг, отвеждайки го далеч от превърналия се в реалност свят на прах и служба, опасности и смърт.

Но тренираното животно в него се събуди напълно веднага щом психиката му регистрира нова вибрация откъм стълбището. Погледна надолу и видя жена в обикновен бански костюм бикини, спряла в този момент на третото стъпало, обърната настрани и разменяща реплики с приятелки, които очевидно също бяха излезли от басейна. От цвета на мократа й коса съдеше, че сигурно е руса, когато изсъхне. Тя падаше на дебел водопад по гърба и стигаше малко под раменете. Беше закачила плажна хавлия на пръста си и я носеше небрежно преметната през едното рамо. Очите на Нолан минаха по цялото й тяло и не видяха нещо, което да не му хареса. Кожата й беше с цвят на мед.

Той се размърда на стъпалото, за да може да вижда по-добре и точно в този момент тя се обърна и го погледна. Улавяйки го на местопрестъплението, му хвърли кратка съучастническа усмивка, която не беше нито смутена, нито подканваща, след което бързо се обърна да се сбогува с приятелките си. Една от тях й подхвърли забележка, която Нолан не чу много добре, но острието на безгрижния й смях достигна до него. От доста време не беше чувал подобен звук.

След това тръгна по стъпалата към него.

Нолан се изправи. Носеше черни обувки, изгладени панталони каки и прибрана в тях камуфлажна риза. В ръката си държеше писмото на Ивън. На средата тя изведнъж спря и всичкият смях изчезна от лицето й. В очите й набъбнаха сълзи и тя вдигна ръка до устата си:

— О, боже. Не е Ивън, нали? Не ми казвайте, че е Ивън.

Разбирайки какво си мисли тя — че е военен куриер, изпратен да й съобщи за смъртта на Ивън в Ирак — Нолан протегна ръка да я успокои и каза:

— Ивън е добре. Съвсем добре. Съжалявам, ако съм ви изплашил. Вие сигурно сте Тара.

Все още извадена от равновесие, тя кимна:

— Да. Но… има нещо общо с Ивън, нали?

Отдолу една от приятелките й извика:

— Тара? Всичко ли е наред?

Това й даде момента, необходим да дойде на себе си. Тя се обърна и махна с ръка:

— Добре съм. Всичко е както трябва. — Обръщайки се към Нолан, тонът й стана по-твърд: — Кой тогава сте вие? Какво правите тук? Накарахте ме да си помисля, че Ивън е убит.

— Съжалявам. Казвам се Рон Нолан. Един от приятелите на Ивън там. Трябваше да се досетя, че изглеждам сякаш очаквам да се появите. Съжалявам.