Читать «Предателство» онлайн - страница 26

Ивън имаше дразнещото чувство, че това пиене за отмора би могло да се превърне в хлъзгаво надолнище. Сега щеше да пие за втори път, откакто бе пристигнал. Но всъщност, какво толкова? При всичко останало, което става тук, кой го е грижа? Все пак зае наполовина позата на нежелание.

— Не трябва да пием — каза той.

— Правилно, забравих — наклони глава Нолан. — Ти да не се майтапиш с мен? Кой ще те накаже? Тук ти си началникът, пич.

— Знам. Мисля за хората си.

— Това да не е твоята мантра? Виждал си го по филмите или какво? Не виждам кой от твоите момчета ще бъде скандализиран. Те даже няма да те видят. Не бъди задръстеняк. Ще ти донеса бира.

— Една — Ивън се обърна и го каза на гърба му.

— Добре. За начало.

Нолан влезе отново в кухнята, отвори огромния двоен хладилник и се върна с две бутилки „Будвайзер“. Отваряйки едната, той я плъзна по дължината на масата към Ивън, който я спря и вдигна към устните си. Като свърши с първата глътка, Нолан вече седеше срещу него.

— Има електронна поща, нали знаеш? — посочи той плика. — Мама или някоя мадама?

— Бивше гадже. Пращах й имейли по време на цялото обучение и тя нито веднъж не отговори. Твърде лесно е да натиснеш бутона за изтриване. Или да си смениш адреса. Затова сега пиша писма. — Сви рамене. — Глупаво, но е може би някакъв вид физическа връзка.

— Щом е старо гадже, защо й пишеш?

— Не знам. Може би е губене на време. Аз съм глупак. — Отпи още веднъж от бирата си. — Бих искал само да знам дали получава проклетите писма.

— Значи това не е първото?

— Някъде десетото.

— И тя не е отговорила? Дори веднъж?

— Много лошо се скарахме. Бяхме на различни мнения за войната.

— Хората не скъсват заради такива неща.

— Ние, да. — Той погледна към другия край на масата. — Но понякога си мисля, че може нещо да й се е случило. Не мога да повярвам, че не иска да ми отговори. Може би не ги получава. Ако ги чете, знам, че би… може да е умряла или нещо да се е случило и тя да не може…

— Да не може какво?

— Не знам.

Нолан леко завъртя шишето.

— Приятел — започна той. — Не се обиждай, но сега ми изглеждаш малко смешен. Ето те тук, всеки ден рискуваш живота си. Има да свършиш къде по-важни неща.

— Да. Знам — преглътна бирата в устата си. — Знам.

— Искаш ли просто да се откажеш?

— Може би ако ми отговори, ще ми бъде по-лесно.

— Но ти имаш отговор от нея. Помисли си.

— Да, прав си. Знам, че си прав. — Надигна бутилката и я пресуши.

Нолан се изправи, отиде в кухнята и се върна с още две бири. Отвори едната за Ивън, подаде му я и седна.

— Къде си ходил на училище?

— „Санта Клара“.

— Колежанче, а?

Ивън сви рамене и Нолан продължи:

— Ей, това не е престъпление. Аз посещавах „Бъркли“ две години. Но не можех да понасям онова място, затова напуснах и се записах в армията. Попаднах при „тюлените“ и животът стана хубав. Ти завърши ли го?

— Аха.

— След това какво прави?

— Станах ченге.

Нолан се ухили и кимна:

— Имах това усещане, че си ченге.

— Защо?

— Приличаш на ченге.

— Познавам много ченгета, които не приличат на мен.

— Знаеш какво да търсиш, обзалагам се, че и те знаят. — Нолан отпи, усмивката не слизаше от лицето му. — То е в походката ти, в стойката. Едър си и се стремиш да поддържаш форма. Нормално да предположа, че си ченге. За всички ченгета навсякъде по света.