Читать «Жътварите» онлайн - страница 37

Въпросният вандалски акт бе разтревожил Върджил много сериозно. И други хора също, при това не всички от тях бяха бели. Стореното на Ерол беше нечовешко, но много по-страшно бе да дразниш градската полиция и управа, като поругаваш любимия на белите надпис. И щом законът тръгна да проверява кой е виновникът, навсякъде чернокожите го посрещаха с мълчание и наведени глави. Да се правиш на гламав не е престъпление (поне още не е обявено за такова), а за цветнокожите така или иначе имаше десетки видове наказания.

Градчето не бе единствено в отношението си към черния човек. Хиляди бяха подобните в САЩ, дори имаше цели окръзи с такъв режим. „Съндаун“ бяха поне половината от градовете в Орегон, Охайо, Индиана, в района на Къмбърланд и планините Озарк в Арканзас. Бог да му е на помощ на цветнокожия, който окъснее по тъмно да речем в Джоунсборо, Илинойс, или в близкия до него Ана. Там вървеше друга приказка, но смисълът й по вечерно време бе съвсем същият: „За печки забранено!“ Надписи в този дух имаше и по цялото шосе 127 чак до седемдесетте години на миналия век, още и в Апълтън, Уисконсин, в предградия като Ливайтаун на Лонг Айлънд, в Ливония, Мичиган, в Седър Кий, Флорида. И да не забравяме: същото важеше за евреи, китайци, мексиканци и коренното население — индианците. „Хайде, синко, обирай си парцалките и да те няма. Че времето лети…“ — това предупреждение можеше да се чуе често по улиците привечер.

Иначе градът, където живееше момчето, бе чудесен — красив и чист. Хората не бяха груби денем, не и на публични места. Главната улица бе спретната и подредена, цветя в саксии цъфтяха навсякъде почти целогодишно. Направо за пощенска картичка да я снимаш. Лесно беше да се поддържа ред, селището бе малко, едва се вписваше в административните изисквания за град, но никой не го наричаше село. Думичката град стоеше много по-добре, звучеше по-гордо. Тя означаваше съседи, къща до къща, на улиците тротоари, бръснарски салони, черкви, неделни служби, определен стандарт на живот и поведение, закон и спокойствие. Е, понякога ставаше някоя беля, но хората знаеха кое е криво, кое — право, и простъпките бяха нещо преодолимо и временно.

Момчето обаче не можеше да възприеме града като свой. Вярно, имаше магазини, киносалон, няколко черкви, но не и католическа. За католическа служба трябваше да се ходи в Мейлърсвил, на осем мили на изток, или в Лъдлоу — на дванайсет мили на юг. Намираха се и по-големи и по-представителни къщи с широки дворове и добре поддържани морави отпред, с пръскачки през знойните летни дни, адвокатски кантори, лекарски кабинети, цветарски магазини, погребални бюра. И погледнато формално, градът разполагаше с всичко необходимо за обслужване на хората, които го наричаха свой.