Читать «Жътварите» онлайн - страница 35

Имаше и други, далеч по-необичайни защитни мерки. Наемател на мазето и първия етаж в тяхната сграда бе възрастна дама на име Ивлин Бондарчук, вдовица, която отглеждаше померански кучета и колекционираше порцелан. Г–н Бондарчук бе загинал още на младини: жертва на жп катастрофа след злоупотреба с алкохол. Госпожата бе предпочела да не се омъжва повторно и цялата й любвеобилност сега бе насочена към кучетата. Официално сградата се водеше собственост на фирма на име „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“, за която се знаеше само, че има пощенска кутия някъде в Лоуър Манхатън. Къщата бе купена от предишните собственици в началото на осемдесетте. Тогавашният наем на г–жа Бондарчук бе съвсем нисък и при продажбата тя се разтревожи, че той ще бъде увеличен. За нейно удивление това не се случи. Увериха я, че може да продължи да си живее при същите условия, а когато почина наемателят на помещенията в мазето, получи правото да държи кучетата си там без допълнителен наем. Жената съзнаваше, че това е нещо доста необичайно, да не кажем нечувано. И бързо си даде сметка, че е най-разумно да си мълчи за късмета, за да не чуе дяволът и да загуби прекрасните си привилегии.

Така минаха доста години. Единствената по-значителна промяна бе, че двамата счетоводители, които обитаваха горните два етажа, се пенсионираха и изнесоха. На тяхно място се нанесоха други двама. Единият бе висок и мълчалив, прекрасно облечен чернокож; другият — по-нисък и с неугледни дрехи. Госпожа Бондарчук си каза в началото, че прилича на човек, дето пипа чуждото, току-виж й изчезнали бижутата (и може би би станало точно така, ако Съдбата вече не бе свързала двамата нови наематели един с друг). Във всеки случай те бяха извънредно учтиви, макар и госпожата да подозираше, че сексуалната им ориентация не е съвсем наред. Но пък в това за нея имаше голяма тръпка, тъй като вече години наред живееше извънредно изолирано и отдавна бе скъсала с външния свят и новите му порядки.

При повреди в сградата Бондарчук се обаждаше на определен телефон на името на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Една възхитително любезна млада жена на име Ейми винаги вдигаше слушалката. Фирмата притежаваше доста недвижими имоти в Ню Йорк и на същия телефон звъняха множество бизнесмени, които нямаха възможността или желанието физически да присъстват в големия град. Що се отнасяше до битовите проблеми, докладвани от Бондарчук, Ейми имаше точни инструкции да ги решава незабавно. Затова разполагаше със списък от доверени професионалисти: електротехник, водопроводчик, дърводелец и т.н., които реагираха с нужната бързина и дискретност.

Госпожата познаваше наемателите над нея по малки имена. Така ги и наричаше — г-н Луис и г-н Ейнджъл. Но пък никога не ги бе свързвала с „Лирой Франк Пропъртийз“. Още по-малко би й дошло наум, че е възможно Лирой Франк да е някакъв далечен еквивалент например на Le Roi Français, нито пък че най-често срещаното име сред френските крале е Луи и се пише по същия начин както и името на г-н Луис. Този вид асоциации не бяха типични за нея, пък не й беше и работа да прави подобни сложни връзки. С ниския наем живееше повече от идилично и нямаше никакво желание да си вре носа в чуждите работи. Оставаха й достатъчно пари да си позволи някой и друг лукс, а най-щастливият звук в ежедневието бе джавкането на любимите кучета наред с музиката на оркестъра на Мантовани. Бе установила, че той има галещи ухото клавирни изпълнения за всякакви случаи.