Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 29

— Е — обърна се Мараси към Уейн, — можеш поне на мен да кажеш какво направи. Сигурно има какво да науча.

— Надали — отвърна небрежно той. — При теб няма да се получи. Прекалено привлекателна си. Но по непривлекателен за мен начин, държа да отбележа. Да не започваме пак с оная история.

— Уейн, понякога просто ме оставяш без думи.

— Само понякога ли? — попита Уаксилий.

— Не мога да й кажа всичко, което знам, приятелю — заяви Уейн, пъхнал палци зад тирантите си. — Трябва да запазя мъничко и за останалите. Раздавам без оглед на класата, парите, пола или умствените способности. Същински светец съм, да му се не види.

— Но как — настоя Мараси. — Как го намери? Накара някой от хората да се разприказва ли?

— Не — отвърна Уейн. — Накарах ги да не се разприказват. Повече ги бива в това. Заради многото опит, предполагам.

— Трябва да започнеш да се упражняваш и ти — посъветва го Уаксилий.

Мараси въздъхна, докато тримата се приближаваха към входа на Съборищата. Безделниците, които преди бъбреха по стъпалата пред вратите и по уличките, се бяха разотишли — вероятно присъствието на пазителите на реда и закона ги беше обезпокоило. Беше…

Уаксилий замръзна на място. Уейн — също.

— Какво… — започна Мараси в мига, в който Уаксилий пусна Стрелеца и протегна ръка към джоба на мъглопелерината си.

Уейн я блъсна с рамо и я избута встрани миг преди нещо да префучи с остро свистене и да изтрака в паветата, където стояха допреди миг. Последва още стрелба, но Мараси не се обърна да погледне, а остави Уейн да я изтегли до сравнително безопасно прикритие зад ъгъла на близката сграда. Двамата извиха вратове нагоре и потърсиха с поглед стрелеца. Уаксилий пусна монета и полетя във въздуха сред вихъра тъмни ленти на мъглопелерината си. В моменти като този изглеждаше по-примитивно — като някой от древните Мъглородни от легендите. Не човек на закона, а късче от самата нощ, дошло да вземе дължимото му.

— О, по дяволите — кимна Уейн към Стрелеца, чието тяло се бе свлякло насред пътя. От него стърчеше голям дървен шип.

— Стрела? — предположи Мараси.

— Стрела за арбалет — поясни Уейн. — Не бях виждал такава от години. Нямат друго приложение, освен в битките срещу аломанти.

Погледна нагоре. Уаксилий продължаваше да преследва нападателя над тях и тъкмо се носеше към покрива на една сграда.

— Стой тук — каза Уейн и хукна по една уличка.

— Чакай… — вдигна ръка Мараси.

Но той вече беше изчезнал.

Ох, тези двамата, помисли си тя раздразнено. Е, явно някой не искаше Стрелеца да бъде заловен и да издаде всичко, което знаеше. Може би щеше да узнае нещо полезно от стрелата на арбалета или от самия труп.

Коленичи до тялото на Стрелеца, като първо провери дали наистина е мъртъв — надяваше се, че стрелата не е успяла да го довърши. За съжаление обаче, се оказа, че е именно така. Бе се забила дълбоко в главата. Кой да знае, че изобщо е възможно да пробиеш черепа с арбалет? Мараси поклати глава и извади тефтера си от чантата, за да опише положението, в което бе паднало тялото.