Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 24

— Кои са онея, новите? — попита Уейн с акцента, който току-що бе усвоил от стареца, и седна до тях.

И за миг не се усъмниха в него. В бедняшките райони като този беше пълно с хора — прекалено много, за да успееш да запомниш всички, — но лесно се познаваше кой се вписва и кой — не. А Уейн се вписваше.

— Някакви куки, сто процента — обади се един от мъжете.

Главата му наподобяваше обърната чиния за супа — плешива и прекалено плоска в горната си част.

— Търсят някого — допълни друг, чийто нос бе така остър, че сигурно можеше да изореш поле с него. — Куките се вясват тука, само като търсят да арестуват някого. Никога не им е пукало за нас и никога няма да им пука.

— Ако им пукаше — каза плешивият, — щяха да направят нещо срещу всички онея фабрики и заводи, дето ни тровят с пушек. Не бива да живеем в пепелта. Сам Хармония го е твърдял.

Уейн кимна. Добре казано. Стените на сградите тук наистина бяха покрити с плътен слой пепел. Грижа ли ги беше за това останалите хора от града? Не. Нали на тях не им се налагаше да живеят наблизо. Не пропусна да забележи втренчените погледи, които съпровождаха Уакс и Мараси — зяпаха ги както хората, които ги подминаваха по улицата, така и хората, които ги зърваха от прозорците си и бързаха да ги затворят.

По-лошо е, помисли си Уейн. По-лошо от обикновено. Трябваше да поговори с Уакс за това. Но точно сега си имаха друга работа.

— Наистина търсят нещо.

— Не им се меси — посъветва го плешивият.

Уейн изсумтя.

— Може да падне някоя пара.

— Ще предадеш някой от своите? — намръщи му се плешивият. — Познавам те. Сина на Едир, нали?

Уейн извърна поглед, без да се ангажира с отговор.

— Слушай какво ще ти кажа, синко — размаха пръст плешивият. — На куки вяра да нямаш. И не ставай порта!

— Никаква порта не съм — отвърна Уейн сърдито.

Наистина не беше. Но човек понякога има нужда от малко пари.

— Търсят Стрелеца — продължи той. — Чух ги. Дават хилядарка за главата му, така да знаете.

— Той е роден тук — обади се остроносият. — Наше момче е.

— Но уби онова момиченце — напомни Уейн.

— Това е лъжа! — заяви плешивият. — Не се замесвай с куките, синко. Предупреждавам те.

— Хубаво де, хубаво — каза Уейн и стана. — Ще си ходя, тогава, и…

— Сядай обратно долу — заповяда плешивият. — Иначе така ще те халосам, че ще ме запомниш.

Уейн въздъхна и си седна пак.

— Вие, старците, все говорите за нас, а не знаете колко е трудно в наши дни. Да работи човек в една от онея фабрики…

— Знаем повече, отколкото смяташ — заяви плешивият и му подаде една понатъртена ябълка. — Яж и не ходи да си търсиш белята. И стой така, че да те виждам къде си.

Уейн промърмори нещо, но се облегна и захапа ябълката. Доста си я биваше. Изяде цялата, след което си взе още две.

Случи се доста бързо. Мъжете от компанията се разотидоха и го оставиха с кошницата, пълна с огризки. Разделиха се с няколко доброжелателни шеги. Всеки от четиримата спомена, че трябва да се погрижи за нещо си, и изчезна.

Уейн пъхна по още една ябълка в двата си джоба, изправи се и се понесе нехайно след плешивия. Беше му доста лесно да го проследи. От време на време кимваше на някой от минувачите, а те му връщаха поздрава, сякаш го познаваха. Заради шапката. Щом нахлупиш нечия шапка и се потопиш в техния начин на мислене, се променяш. Подмина го мъж в гащеризон от онези, които носеха работниците на пристанището. Раменете му бяха приведени и си подсвиркваше някаква тъжна мелодия. Уейн започна да си тананика същото. Доста тежък живот водеха те, работниците около кейовете. Трябваше да пътуват дотам всеки ден с лодките, които пренасяха пътници по каналите — или това, или да си намерят легло някъде по крайбрежието, където никога не се знаеше дали ще започнеш утрото със закуска, или с прободна рана от нечий нож.