Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 213

Откри, че от очите и се стичат сълзи. Смесваха се с капещата кръв от раната от куршума.

— Той отново е в главата ми, Уакс — прошепна разтреперано тя. — О, Гибел, в главата ми е. Превзема ме. Няма да се върна пак при него.

— Тихо — каза Уакс, като вадеше втория пистолет на кръста й и го хвърляше настрани. — Всичко е наред.

— Не — проплака тя, като улови ръката му. — Не, не е. Няма да стана пак негова. Накрая ще бъда себе си!

Треперенето и се усили, а тялото и подскочи, без да изпуска ръката му. Той се намръщи, щом тя вдигна глава напред и срещна очите му, ридаеща и разтреперана. Разтърсвана от конвулсии.

— Какво правиш? — попита остро той.

— Умирам. Решихме го! Повече няма да паднем. Намерихме път навън — вече не успяваше да задържи очите му и падна назад в спазми. Зениците и се разшириха бързо, а кожата й затрепери върху костите.

Уакс наблюдаваше ужасено. Стисна ръката и. Нямаше пулс. Наистина умираше. Самоубиваше се.

Можеше ли да я спре?

И защо да го е грижа? Тя бе сериен убиец. Заслужаваше края си. В действителност и съчувстваше. Нека последва този път, вместо да страда под контрола на Хармония. Колебливо, но почувствал, че повече не може да направи нищо за бедното създание, той я вдигна и притисна към себе си. Нека умре в нечии ръце. Отвращаваше го, след всичко, което беше направила. Но, по дяволите, така бе правилно.

Кървящата обърна глава към него и изражението и омекна, когато се разтърси и усмихна през окървавените си устни:

— Не по… Не по-малко изненадващ сте от танцуващо магаре, господин Шалче.

Уакс усети, че изстива.

— Откъде си чула това? Откъде знаеш тези думи?

— Мисля, че те обичах дори в онзи ден — каза тя. — Наемен блюстител. Толкова нелеп, но така… открит. Не се опитваше да ме спасиш, но пък все опитваше да ме впечатлиш… Решителен лорд.

— Кой ти разказа за онзи ден, Кървяща? — настоя Уакс. — Кой…

— Попитай Хармония — каза тя, а треперенето и стана още по-силно. — Попитай го, Уакс! Попитай защо изпрати кандра, която да те закриля, през всички онези години. Попитай го дали е знаел, че ще се влюбя в теб!

— Не…

— Дори тогава ни местеше — прошепна тя. — Аз отказах. Отказвах да те манипулирам да се върнеш в Елъндел! Ти обичаше онова място. Не исках да се върнеш, за да се превърнеш в негова пионка…

— Леси? — Хармонийо, тя беше.

Беше тя.

— Попитай го, Уакс — каза тя. — Попитай го… защо… ако знае всичко… би ти позволил да ме убиеш… — тя застина.

— Леси? — каза Уакс. — Леси!

Нямаше я. Лежеше в скута му, взираше се в трупа й. Беше запазила тялото си. Собствената си форма. Той я притисна към себе си и от него се изтръгна нисък вой, дълбоко отвътре, суров вик, който отекна в нощта.

Викът му сякаш прогони мъглите.

Все още стоеше коленичил там, държеше тялото й и час по-късно, когато от мъглата излезе един силует и се приближи на четири крака. ТенСуун кандрата, Пазителят на издигащия се воин, приближи с уважителна стъпка, свел кучешката си глава.