Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 209

Нейните хора обаче си оставаха по-малобройни и независимо от решимостта си не напредваха особено. Тълпата отвъд уличката ставаше неспокойна. Речта на кандрата навлезе в думите, които Мараси беше написала за нея, думи, които обещаваха социална реформа, законопроекти, които да съкратят работното време и да подобрят условията във фабриките. Онова обаче, което Мараси успяваше да чуе от отекващия глас, внушаваше усещане за отчаяние. Звучеше фалшиво, неправдоподобно.

Вината не беше на МеЛаан. Сама беше казала, че няма време да се подготви както трябва за имитацията, а и не беше нейна специалност. Поквара. Тълпата закрещя и заруга лъжите на губернатора. Гласът на МеЛаан се поколеба. Дали Размирителят не подстрекаваше умовете им? Или хората бяха толкова гневни, че надмогваха аломантията?

Във всеки случай Мараси не можеше да овладее отчаянието си, докато хората й се бореха и падаха, а тълпата бе на път да избухне в бунт. Тя се прокрадна встрани по уличката с надеждата, че ако успее да се добере до онази карета, ще промени нещо. Проблемът беше, че уличката бе прекалено тясна и биещите се я изпълваха докрай. Вече половината мъже бяха изпопадали. Онези, които се биеха, изглеждаха като привидения, помръдваха и се гърчеха в мъглата. Сенки, опитващи да погълнат сенки.

Изглежда и двете страни не и обръщаха голямо внимание. Нищо ново. През по-голямата част от живота и собственият й баща си мечтаеше да я няма. Висшето общество също умееше да се преструва, че тя не съществува. Понякога дори Уаксилий сякаш забравяше, че е до него.

Е, така да бъде. Тя си пое дълбоко дъх и закрачи право към сражението. Когато наближи двама вкопчени мъже, се впусна напред, като че опитваше да помогне с нещо, а сетне отскочи настрани, сякаш я бяха ударили. Според нея представлението и беше добро.

Чу Реди да проклина името и някъде от уличката, но никой не се притече на помощ. Продължиха старателно да правят опити да се избият един друг, така че Мараси запълзя по земята, като се придържаше към сенките, додето най-сетне не наближи каретата.

При нея стояха двама пазачи. Проклятие. Трябваше да мине някак покрай тях. Как?

Хвърли поглед към битката. Бяха се преместили по-нагоре по уличката, констаблите — принудени да отстъпят пред превъзхождащия ги по численост враг. Вероятно бяха достатъчно надалеч, за да позволят на Мараси да опита нещо истински отчаяно.

Тя използва аломантията си.

За кратък миг задейства забързваща сфера, която улови нея и двамата пазачи. Изгаси метала си незабавно. Навън бяха изминали само секунди.

Все така си оставаше разтърсващо. Мъглата около тях като че подмина с висока скорост, а движенията на сражаващите се потрепнаха. Двамата пазачи подскочиха изненадано и се огледаха. Мараси се преструваше на труп по възможно най-добрия начин.

А после отново задейства аломантията си.

— Гибел! — каза единият. — Видя ли това?