Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 208
Брендон Сандерсон
— Може би трябваше да те потърся — произнесе гласът на Леси. — И да поискам от теб да помогнеш в плановете ми. Но той наблюдаваше. Той винаги наблюдава. Радвам се, че свали обицата. Поне думите ми означаваха нещо за теб.
— Престани — прошепна Уакс. — Моля те.
— Да престана с какво? — попита Леси, само на сантиметри от него. — Да престана да ходя? Да говоря? Да те обичам? Животът ми щеше да е далеч по-лесен, ако можех да го направя.
Уакс я сграбчи със свободната си ръка, улови я за врата, плъзнал палец по челюстта и. Тя срещна очите му и той видя в тях съжаление.
— Може би — каза тя — причината да не дойда при теб изобщо не беше свързана с Хармония. Знаех, че ще те нараня. Съжалявам.
— Трябва да направя нещо за теб — каза тя. — Да те опазя по някакъв начин, но без да пречиш. Вероятно съм те наранила, Уакс. За твое добро.
— Все още не зная какво да правя с Уейн — каза тя. — Не можах да се насиля да го убия, бедния глупак. Последва те тук, в града, за да ти помага. Заради това го обичам. Но все пак си остава собственост на Хармония, така че може би ще е по-добре мъртъв, отколкото какъвто е сега.
Уакс я отблъсна и пак вдигна Възмездие. Пистолетът обаче изскочи от пръстите му — Тласнат от Кървящата. Превъртя се и изчезна в мъглата.
Уакс изръмжа и заби рамо в нея, за да я изблъска от кулата. Докато се удряше в нея, тя го улови и двамата изгубиха равновесие.
Докато падаха едновременно, тя вдигна алуминиевия си пистолет и стреля в крака му.
Той извика. Продължаваха да пропадат в мъглата, все по-надолу. Трескавото Тласване в моста долу забави Уакс, но когато се приземи, кракът го предаде и той изкрещя, падайки на коляно.
Пистолета. Намери пистолета.
Беше изчезнал в тази посока. Поквара. Дали изобщо щеше да работи след такова падане? Не беше чул удара. Дали не бе потънал във водата?
Кървящата се приземи тежко наблизо. Завъртя се към него, озарена от ярките електрически светини, които поръбваха пътя по моста. По него не се движеха карети и коли, а зад нея, над града надвисваше едно по-голямо сияние. Червена, свирепа светлина, която сякаш прогаряше мъглите.
Когато гледаше вън от града, виждаше мрак и покой. Но вътрешно Елъндел гореше.
Мараси се прокрадваше по ръба на бойното поле.
Вярно, беше много малко бойно поле, но злобата в сблъсъка я поразяваше. Усещаше, че може — за пръв път — да си представи какво ли е да си живял по време на отдавнашната Война на Саждите.
Нямаше начин обаче войните тогава да не са били по-премислени, по-преднамерени. Не тази бъркотия от фигури, които се пребиваха едни други, чупеха костите си, ругаеха, настъпваха падналите. От гледката й призляваше, искаше да отстъпи. Тези мъже бяха нейни колеги и отчаяно опитваха да си пробият път през биячите на Котерията. През цялата нощ бяха принудени да наблюдават как градът се разлага около тях, а ситуацията ставаше все по-безнадеждна.
Това беше нещо, за което можеха да се сражават, така че се сражаваха, чупеха глави, събаряха врагове, грухтяха в мръсната, тъмна уличка, за да се доберат до каретата. За щастие, сред хората на Котерията като че ли нямаше Монетомети или Пютриумни юмруци.
