Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 206

— Реди — каза тя. — Някъде в тълпата има Усмирител.

— Какво? — попита отсъстващо той и й хвърли поглед.

— Усмирител — повтори Мараси. — Заглушава емоциите ни. Вероятно наблизо очаква и Размирител, за да разбуни хората, щом изслушат речта.

— Не ставай глупава — прозя се Реди. — Всичко е наред, лейтенант.

— Реди — стисна лакътя му по-здраво тя. — Как се чувстваш?

— Добре.

— Не те ли дразня? — попита тя. — Не си ми ядосан, че изпълнявам твоята длъжност? Изобщо не завиждаш?

Той се вторачи в нея и наклони глава настрана. След което изсъска тихо:

— Проклятие, права си. Обикновено те мразя, но чувствам само лека неприязън. Някой си играе с емоциите ми — той се поколеба. — Без да се обиждаш.

— Не мога да изпитам обида — отвърна Мараси. — Затруднявам се да почувствам каквато и да е силна емоция или усещане за спешност. Но, Реди, трябва да ги спрем.

— Ще събера отделението — каза той. — Как ще ги открием обаче? Могат да бъдат навсякъде.

— Не — каза Мараси, като оглеждаше тълпата. Очите и откриха една карета, спряла дискретно в малка уличка от другата страна на площада на губернатора. — Не навсякъде. Не искат да са сред тълпата, която планират да превърнат в убийствена сган. Прекалено е опасно. Хайде.

25

Когато видя лицето на Аеси, Уакс изръмжа гърлено и първично. Звук от мъж, получил юмрук право в стомаха с добре премерен удар. Не отмести оръжие от Кървящата, но ръката му потрепери и зрението му се замъгли.

Не е тя. Не е тя.

— Пак тези пистолети — каза меко Кървящата. Поквара! Това бе гласът на Леси. — Прекалено много се осланяш на тях, Уакс. Ти си Монетомет. Колко пъти трябва да ти го напомням?

— Изровила си трупа и? — попита умолително Уакс. Опитваше да проясни зрението си. — Чудовище. Изровила си трупа и?

— Иска ми се да не бях принудена да го правя — каза Лес…Кървящата. — Но силните емоции те освобождават от него, Уакс. Това е единственият начин.

Тя погледна открито пистолета. Разбира се, че можеше да го направи. Беше кандра. Наложи му се да си го припомни насила. Оръжието не означаваше нищо за нея.

Леси… колко пъти беше сънувал, че отново чува този глас? Плачеше от желанието още веднъж да й довери любовта си. Да обясни дупката, зейнала като рана от пушка, която беше останала в него след смъртта й.

Да се извини.

Хармонийо. Не мога да я застрелям отново.

В края на краищата Кървящата го бе надхитрила.

— Притеснявах се да използвам тялото на Тан — каза Леси и пристъпи към него. — Че ще се досетиш коя бях всъщност.

— Ти не си Леси.

Тя се усмихна широко:

— Да, предполагам, че е истина. Никога не бях Леси. Винаги Паалм, кандрата. Но исках да бъда Леси. Това брои ли се за нещо?

Поквара… Държеше се съвсем като Леси, до последната подробност. МеЛаан беше казала, че е добра, но изглеждаше толкова истинско, толкова правдоподобно. Откри, че свежда оръжие, докато си пожелаваше. Пожелаваше…

Хармония? — помисли си умолително.

Но не носеше обицата си.

* * *

Мараси и Реди заобиколиха издалеч, на цяла пресечка, преди отново да се появят зад подозрителната карета. Не бяха успели да съберат със себе си достатъчно констабли, колкото и се искаше — не само че се притесняваха Усмирителят да не забележи движението, но и Реди се тревожеше, че ще оставят твърде малко хора, които да наблюдават тълпата.