Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 195

Произношението беше грешно. Съвсем леко погрешно, но по превратен начин.

И изведнъж вече знаеше за кого се представя Кървящата.

Воят беше надалеч от Уакс, но му въздействаше още по-зле в сравнение с първото преследване, защото сега знаеше от какво идва. Ако преживееше всичко това, трябваше да се погрижи за тези създания.

ТенСуун го преведе през вътрешностите на Родната земя, докато най-накрая не достигнаха до силно напукана стена. Уакс вдигна фенера и я огледа. Хрътката до него все още беше с леко олисяла козина.

— Е? — попита Уакс, загледан в задънения проход.

— Наблюдаваме от дълго това място — каза ТенСуун. — Пукнатините се появиха преди много време и през годините сякаш ставаха все по-широки. Ако се отвори, ще осигури още един път към Родната земя, а искаме да държим под око всеки от тях.

Уакс прокара пръсти през пукнатините в каменната стена. Помисли си, че през тях преминава течение, и в същия миг долови някакъв дъх… на гнило. Напомняше му на града, който познаваше. Едновременно познат и отвратителен.

Почерпи от металоема си и увеличи собственото си тегло. Сетне удари стената с рамо. Беше деликатна работа, защото силата му не се бе увеличила, освен в способността да вдига крайниците му и да манипулира по-тежките им мускули. Това му предоставяше някои умения, но в по-голямата част му оставаше да засилва така себе си, че да пада в стената, вместо да я блъска.

Най-сетне намери правилната опора, проправи си път през напуканата стена и я накара да рухне шумно. Успя да се промъкне през тясна пукнатина, подобна на някой от тънките каньони в Дивите земи. Стените бяха мокри от влага и буцести, също като в подземното царство зад тях.

— А сега какво? — попита той.

— Сега започваме да се катерим, човеко — отговори ТенСуун.

Той отново се разтопи, като стовари костите и кожата си на земята и от него останаха само скупчени мускули. Тук, сред теснините, това беше преимущество. ТенСуун успя да се опре на двете стени и да започне да се плъзга нагоре по цепнатината. Запълваше дупки и пукнатини с масата си, а после използваше мускулатурата си, за да се изстреля нагоре. Около костите на хрътката се беше оформила торба, подобна на стомах, за да може да ги влачи след себе си.

Беше уродливо, но омайващо. Такова бе естественото състояние на кандрата — подобна на гол охлюв колекция от мускули, която понякога се държеше като човек.

Разбира се, помисли си Уакс, като започна да се изкачва. Какво съм аз освен купчина кръв и месо, които стоят на два крака и се разхождат наоколо?

Изкачването не беше лесно, особено с фенер, но след като намали теглото си, това значително улесни нещата. Не след дълго чу, че създанията стигат под тях, където започнаха да вият и да дращят. Сърцето му ускори пулс, но изглежда, нямаха голям успех в катеренето. Продължи да се изкачва мъчително бавно нагоре, докато — в бързината да се улови на едно място — не изпусна фенера.

Фенерът се удари няколко пъти в каменните стени, преди да се разбие някъде долу. Светлината изчезна.