Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 190

— Да ги освободи? — повтори ТенСуун. Той замълча за момент. — Емоция. Това е, нали? Вин освободи колосите, като ги накара да чувстват могъщи чувства. Това й е отворило път към душите им, позволило й е да ги контролира, за да улови създанията в капан.

— Така твърдят старите разкази — каза Уакс. — Хубаво е, че чувам потвърждението.

— Хората не са хемалургични създания като колосите. Могъщите емоции няма да ги „освободят“ от Хармония.

— Разбира се, че ще ги освободят — каза Уакс. — Поне в очите на Кървящата. Ако си изпаднал в ярост, не следваш внимателно начертаните от Хармония планове. Извън контрол си. Ще доведе този град до пълна лудост в побъркания си опит да го освободи.

— Гибел! — изръмжа ТенСуун. — Може да се наложи да те изпреваря, блюстителю. Трябва да се добера бързо до хората си и да разговарям с тях за случилото се.

— Добре — съгласи се Уакс. — Но може и да не изостана толкова, колкото си мислиш, стига да имам…

В коридора отекна остър вой, толкова смразяващ, че Уакс се закова на място. Той извади Възмездие, вдигнал високо фенера със свободната си ръка. Към воя се присъединиха и други, ужасна какофония — всеки един блъскащ в останалите.

ТенСуун се приведе ниско и изръмжа, докато воят затихваше.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Уакс.

— Никога досега не съм чувал нещо подобно, човеко.

— Не си ли на повече от хиляда години?

— Нещо такова — отвърна ТенСуун.

— Пресвети пъкъл — каза Уакс. — Има ли друг изход?

Кандрата побягна и го поведе по обратния път. Воят отново започна, по-висок. Тесните тунели и неравните камъни изведнъж изглеждаха още по-притискащи.

Уакс тичаше, но независимо от самохвалството си по-рано откриваше, че с огромни трудности не изостава от ТенСуун. Скалата около тях не съдържаше метали, поне не в чист вид, за да се Тласне от тях. Освен това тунелите твърде често завиваха, за да използва дълги Тласвания.

Така че тичаше, стиснал фенера в изпотени пръсти, и се вслушваше. Нещата зад тях сякаш ставаха все по-развълнувани. Улисан в това, едва не се блъсна в ТенСуун, щом го застигна. Хрътката беше спряла в тунела.

— Какво? — попита Уакс, като опитваше да си поеме дъх от бягането.

— Напред не мирише както трябва — каза ТенСуун. — Причакват ни.

— Страхотно — обади се Уакс. — Какво са?

— Миришат на хора — каза ТенСуун.

Иззад тях се разнесе още вой.

— Това — каза Уакс — са хора?

— Ела — подкани го ТенСуун, като се обърна и побягна с драскащи по камъка лапи.

Уакс го последва.

— Друг път навън? — попита отново.

ТенСуун не отговори и вместо това ги поведе в спринт през малки каверни, иззад ъгли, през тунели. Спряха на едно разклонение. ТенСуун обмисляше накъде да поемат, а Уакс опипваше нервно оръжие. Можеше да се закълне, че мярна нещо в тунела, който бяха оставили зад гърба си, онзи, в който ТенСуун бе споменал, че усеща засада.

— ТенСуун… — каза нервно той.