Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 174

— Шапка…?

— Ми да — каза Уейн. — Шапките са дегизировка за мозъка. Помагат ти да мислиш като човека, който ги е носил за последно. Ако искаш да опознаеш някой, нахлупи си шапката му.

— Някой казвал ли ти е, че си изненадващо мъдър? — попита МеЛаан.

— През цялото проклето време.

— Значи е бил идиот. Не си мъдър. Просто го мамиш. Правиш го нарочно — тя се усмихна още по-широко. — Харесва ми.

Уейн бутна шапката си нагоре, усмихна се и отново се облегна назад:

— Не те занасям за шапките обаче. Наистина помагат.

— Разбира се — съгласи се МеЛаан. — Като костите.

Той отново открехна око към нея:

— Някога… притеснява ли те? Да знаеш, че може би ще живееш вечно?

— Да ме притеснява? Че защо? Безсмъртието е дяволски удобна работа.

— Не съм много сигурен — каза Уейн. — Струва ми се, че би било хубаво да си знаеш, че най-накрая ще приключиш, нали разбираш? Все едно… все едно да участваш в състезание, но не си много сигурен кога ще приключи, обаче имаш някаква идея. И от теб се иска да стигнеш само дотам. Мисля си, че с това бих се справил. Ти обаче? За теб няма край.

— Звучиш ми така, сякаш искаш да умреш.

— Някой ден — каза Уейн. — Хм. Може би трябва да вляза в политиката.

МеЛаан поклати глава към него. Изглеждаше слисана.

— Може и да е обезкуражаващо — призна след кратко мълчание. — Като се замислиш за вечността, както вероятно я вижда Хармония. Но всеки път, когато се отегча, мога да заживея нов живот.

— Да си сложиш нова шапка — каза Уейн. — Да се превърнеш в някой друг.

— Да променя нещата. Да проявя храброст там, където някога съм била плаха. Да съм дръзка, вместо уважителна. Прави живота интересен, динамичен — тя замълча. — А има и друго. Можем да умрем, стига да поискаме.

Какво? Просто така?

— Донякъде — каза МеЛаан. — Не съм сигурна дали си чел хрониките. И без това са неясни по тази тема, но към края на Света от Сажди, Гибел опитва да поеме управлението над кандрите. Да ги контролира директно. Е, ТенСуун, и другите начело, наистина са се ужасили от това. Така че са начертали планове и всички сме провели разговор. И около век след Катацендъра сме намерили начин да спираме живота си. Отнема известна концентрация, но запраща тялото в спирала, в чийто край просто… свършваме.

— Интересно — кимна удовлетворено Уейн. — В това има доста смисъл. Винаги разполагате с план за бягство. А, и а-тата ти все още не ги бива; пренасяш ги от последния си акцент. Не са достатъчно носови. Удължавай ги, ако искаш да звучиш като истинска двойка.

Тя наведе глава настрани към него:

— Ти си пропилян като човешко същество.

— Нее — отвърна Уейн, — днес почти не съм слагал капка в уста — той посегна към джоба си и провери манерката. — Е, може би малко повечко.

— Не, исках да кажа…

Той се ухили, така че тя млъкна и му се усмихна широко на свой ред.

Уейн докосна периферията на шапката си за поздрав, след което затвори очи и продължи да се вслушва. След малко тя се изправи и започна да се разхожда из коридора и Уейн чу как упражнява а-тата си. Продължи да слуша още дълго време, без да долавя нещо извън нормалното, макар да бе относително сигурен, че онзи тип, санитарният министър, лъжеше за образованието си. Този човек никога не беше посещавал университет… или ако беше, не се бе задържал достатъчно, за да усвои правилните думи. Уейн обмисляше последното, когато чу нещо навън. Глас, слаб, но не можеше да има грешка.