Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 34

— Ти да не си глух бе? — каза мъжът язвително. Брадичката му беше насинена. Източният му акцент беше ясно изразен. — Казах, че съм Тилитик — сарантийска Имперска поща. Търся някой си Марциниан. Художник. Казаха, че бил тук.

Притесненият Пардос успя само да махне към храма. Марциниан дремеше на трикракото столче на прага, опърпаната му шапка бе нахлупена над очите да го пази от следобедното слънце.

— Глух и ням. Ясно — каза куриерът. Обърна се и закрачи през тревата към сградата.

— Не съм — отвърна Пардос, но толкова тихо, че онзи не го чу. И зад гърба на куриера махна припряно на двама от чираците да събудят Марциниан, преди да го е направил неприятният мъж.

Не беше заспал. От любимата си позиция — поне в приятен ден като този — на входа на храма Марциниан от Варена бе забелязал отдалече яздещия към тях куриер. Сивото и бялото ярко изпъкваха на синьо-зеления фон под светлината на слънцето.

Всъщност двамата с Криспин бяха използвали веднъж тази идея за ред Блажени жертви по дългите стени на частна капела в Баяна, преди години. Успехът беше само частичен — нощем, на светлината на свещ, ефектът съвсем не бе такъв, какъвто Криспин се беше надявал — но бяха научили доста, а в работата с мозайка главното беше да се учиш от грешките — нещо, което Марциниан обичаше да повтаря на чираците. Ако патроните бяха имали достатъчно пари, за да осветят подобаващо капелата нощем, щеше да е различно, но пък те двамата бяха знаели с какви ресурси разполагат, когато обмисляха творбата си. Вината беше тяхна. В работата си човек винаги трябва да се съобразява с ограниченото време и пари. Това също е урок, който трябва да се научи — и да се предаде.

Изгледа как куриерът спря при Пардос край пещта за вар, килна шапката си над очите и се престори на заспал. Имаше странно предчувствие. Представа нямаше защо. А след това така и не можа да даде достатъчно смислено обяснение, дори на самия себе си, защо изобщо направи онова, което направи по-късно в онзи есенен ден, и промени завинаги живота на толкова много хора. Понякога бог влиза в човека, проповядваха клириците. А понякога влизат демони или духове. В полусвета съществуваха сили, непонятни за ума на смъртните.

След няколко дни щеше да каже на учения си приятел Зотик, над чашите ментова отвара, че сигурно е имало нещо общо с чувството, че в онзи ден е остарял. След седмица непрестанен дъжд ставите на пръстите му се бяха подули болезнено. Но всъщност не беше това. Едва ли беше толкова слаб, че да позволи подобно нещо да го доведе до такава глупост. Но наистина не знаеше защо бе избрал — и то без каквото и да било предварително обмисляне — да откаже да бъде себе си.

Винаги ли разбира човек собствените си действия? Щеше да запита Зотик за това, докато седяха в селската къща на алхимика. Приятелят му щеше да му даде предсказуем отговор и да напълни отново чашата му с мента, смесена с още нещо, което да облекчи болката в ръцете му. Неприятният куриер дотогава отдавна щеше да е заминал накъдето го водеха пощенските му пратки. И Криспин също щеше да е заминал…